Васил Друмев - Нещастна фамилия

В Шумен, в долната махала, близо до крепостта, дето сега се издигат няколко стари високи тополи, беше в онова време издигнат не твърде голям дом, който принадлежеше на Джамал бея (началника на шумненските яничари). В една вечер, когато часът беше около дванайсет, фучеше силен вятър, гръм се раздаваше много силно, светкавици всяка минута осветляваха позлатените върхове на шумненските джамии и дъжд като из ведро се изливаше…

В това бурно време Джамал бей седеше сам в една тъмна стая и гледаше през едно малко прозорче навън. Макар той да не можеше нищо да види от страшния мрак, който беше покрил шумненската окръжност, и макар грозният гръм и ослепителната светкавица да го провеждаха в голям страх, но той все внимателно гледаше към ближната гора (която сега се назовава Илчев баир). Понякога той поглеждаше на часа и на лицето му се показваше гняв и нетърпеливост, като да очакваше някого.

— Ето че се минаха дванайсет часа, а никой не дохожда! — извика той с гняв, като стана и начна да се разхожда из стаята.

В това време се чуха три силни удара. Джамал бей малко се поуплаши, но като погледна на дългата си пушка, която стоеше закачена на стената, той се успокои и запита сърдито:

— Кой хлопа там?

— Аз, ефенди — чу се дебел глас.

„Дрипльо“ — каза на себе си Джамал бей и отвори едни малки врата, никак не се познаваха да са врата.

При Джамал бея влезе един млад момък, който справедливо заслужаваше името „Дрипльо“, защото на гърба му нямаше здрава дреха.

Дрипльо беше българин и се назоваваше Коста. Като беше още на 15 години, той много се караше с малките яничари, а най-много с Джамалбеева син — Алия. Един ден (когато беше сред зима) Али среща Коста на едно място и искаше да го срине в дълбокия сняг, за да мери възрастта му, но Коста излазя по юнак и като срина Алия долу, натрупва отгоре му много сняг. Бедният Коста, като направил това, вместо да бяга и да се скрий, той начнал да се смей и да вика другарите си, за да видят що е той направил. Дору се смеел, дохождат двама яничарина, улавят го и го завеждат при Джамал бея, който повелява в него час да го обесят. Джамалбеевото повеление в него час се изпълни пред очите му. Коста беше накрай гроба; но в това време, когато прекарваха примката на шията му и се канеха да ритнат големия чукан, който стоеше под краката му, Али (Джамалбеева син) падна на колена пред татка си и извика с нажален глас:

„Баба! Подари тогози гяурина на мене… той ще ми бъде кюле (роб)… Ако ли не ми го подариш, на, ще се убия!…“ — И Али опря на гърдите си острия нож (ханджар).

Джемал бей прегърна сина си и повеля да освободят Коста. Оттогаз насам Коста (който нямаше ни баща, ни майка) остана в Джамалбеева дом под име Дрипльо, защото всякога му даваха да облача дрипави дрехи.

Като влезе Дрипльо (тъй и ний да го назоваваме) при Джамал бея, поклони му се ниско и целуна скута от дрехата му.

— Намерихте ли ги? — запита го Джамал бей с гняв.

Дрипльо наведе главата си надолу и каза с резтреперан глас:

— Не, ефенди.

— Не ли? Че доде ходи да ги търсиш?

— Дори до Варна… но никъде ги няма… Всичките села, гори и баири прегледах, но все напразно…

Джамал бей се начумери, поразходи се малко нагоре-надолу и като се спря до Дрипля, който трепереше като лист, каза му:

— Дрипльо! Ако и Емин се върне без жена ми, сина ми и без оная проклета гяурка — Петя, знай, че ти ще си изтеглиш! Ти знаеше, че те скритом държат християнската вяра… ти знаеше, че те имат намерение да бягат… а нищо не ми каза.

— Ефенди! Аз нищо не знам.

— Мълчи, проклетнико! — извика му Джамал бей. — Аз знам всичко… ти им помогна да побягнат… Но не бой се, и ти малко не ще теглиш… Иди, донеси свещ!

Като думаше тези думи Джамал бей удари Дрипля много силно.

— Аз не съм виновен, ефенди, защо ме биеш? — каза Дрипльо плачешком и излезе навън…

Когато той донесе свещ, Джамал бей отвори един сандък, извади една малка икона (пресвета Богородица) и като се приближи до Дрипля, каза му с посмешлив глас:

— Я виж. Дрипльо, дали не ще познаеш и това какво е?

Дрипльо погледна с благоговение на иконата, успокои се и рече с твърд глас:

— Това е, ефенди, образ на Божията Майка.

— Ами знаеш ли де я намерих?

— Може от някого християнина да си я взел.

— Ако да бях я взел от християнина, то щях да се радвам — каза Джамал бей, като тежко въздъхна, — но аз я намерих в Алиева сандък!

Дрипльо зяпна с удивление.

— Освен това — продължи Джамал бей — аз намерих в сандъка на Алиевата майка един малък позлатен кръст! И ти, проклети гяурино, удивляваш ли се?