Васил Друмев - Нещастна фамилия

— Най-голяма жалост чувствувам, Стояне, тогаз, когато помисля в какво жалостно състояние се намерват таткови…

— Те трябва да умрат от печал…

— Горките!… Как ли плачат и въздишат сега!

— Вижда се — каза Стоян, като удържа сълзите си, — че татко не е събрал нищо; защото ако беше събрал, той щеше да доде досега…

— Страх ме е да не са го убили…

— Да го убият ли? Че защо? Що им е той направил?…

— Не съм добре уверен, но из онзи ден Емин проводи двама мина в Преслав… Аз не можих да се науча защо ги проводи, но чух само, като им думаше: „Ако ви се противи — убийте го.“

— Дали за татка думаше… дали не е за другиго?

— Дано да е за другиго! Но не зная защо в тия дни съм много безпокоен и става два пъти наред как сънувам все един и същи сън…

— Все един ли? Какъв?

— Става два пъти как сънувам, че при нас дохожда едно момче, което казва, че било чичов Петров син. Той много прилича на самодивския син — Владя. Щом като доде то при нас, всичката Еминова дружина се разтрепера и от страх не смей да се помръдне. То ни думаше, че ще ни освободи…

— Това сънувах първи път. Вчера, като заспах, сънувах пак този сън; но този път то ни освободи и заедно с татка и майка заведе ни в една прекрасна градина. В нея градина ний доволно време се веселихме, но едвам се наканихме да излазяме от нея, и ето над нас додоха някакви безобразни и много страшни хвърковати животни, които със своите гаги пробиха главите ни. Таткови, като видяха нашето нещастие, паднаха мъртви… Аз извиках… и… се събудих!…

Стоян се поусмихна и каза:

— Лошев сън, брате; но не е ли сън — празно! Ти от това познай, че твоят сън е празен. То момче, което ти се явява насън, не ти ли казва, не ти ли казва, че бил чичов Петров син?

— Да — каза Велико умислено.

— Е, и ти си седнал да мислиш за този сън. Чичо Петър и сина му има 18 години, откак са умрели…

— Аз съм уверен, че сънят е нищо, но предчувствувам, че с нас ще се случи нещо… Емин, дору е толкоз кръвопиец, не се наема да ни убий: вижда се, че има нещо…

— Е, брате! Той не е ли человек? И той има совест… Тя може да го мъчи и… и…

Стоян не можи повече да продума, защото забележи, че Велико изведнаж побледня.

— Що ти е, брате! — запита го той.

— Мълчи — каза Велико бързешком, — мълчи и слушай какво си приказват Емин и Омар.

И наистина, Емин и Омар, които до това време си приказваха полека, начнаха по-високо да говорят, тъй щото Велико и Стоян можиха да чуят всичкия им разговор.

— Странно — думаше Емин на Омара, — ний тука оставихме вчера толкоз неща и като се върнахме снощи, не намерихме нищо…

— Освен това — каза Омар, — но и двамата стражари, що ги оставихме да вардят тук, намерихме ги заклани. Емин стоя около пет минути замислен и после каза:

— Тук може да е дохождал или Вълко, или друг някой отчаян человек, та като е видял, че нашите стражари спят, заклал ги е и взел всичко, щото е намерил тук.

— Може и тоза да бъде… Но, Емине, ний сме безумни, дето днес не убихме Велика и Стояна. Татко им се обеща още вчера да доде и да ги откупи, но и днешният ден мина, а той се не яви… Джамал бей с правда може да се разсърди за това…

Емин погледна на Омара, усмихна се и каза.

— Може Вълко, като сте го ранили днес, да е умрял, та затова не дохожда… А Османови, барем те защо не дохождат? Три дни стана, откак са отишли.

— Да не са ги уловили и затворили в тъмница? — каза Омар умислено.

— Никога! Джамал бей не ще допусне да ги затворят. Ами ти, Омаре, наистина уверен ли си, че Вълко беше заедно с онова момче?

— Да съм уверен ли? Този нож (и Омар извади ножа си) три пъти се пъха в тялото му и аз се надявам сега Вълко да е на онзи свят…

— Дай Боже! — каза Емин с радост. — Той тъй и тъй щеше скоро да умре… но жално, че не взехме ни пара за синовете му.

— Надявам се да не ги държиш вече живи.

— Да, сутре трябва да им се отрежат главите. Но право, Омаре, много ми е жално за тези момчета и ако Джамал бей не искаше непременно да ги убия, то никога не вдигам нож над тях. Защо пък той иска да ги убийме?… Що му те правят?

Омар с удивление гледаше на Емина и като се усмихна презрително, каза му:

— Емине! Срамота ти е да жалейш неверните… Те са от Бога проклети… Нека умрат! бог е избрал нашата ръка, за да проважда нечестивите им души в ада…

— Мълчи! — страшно му извика Емин. — Ти, Омаре, не знаеш що иска Бог. И те не са ли създание Божие? Не вярват ли и те в тогова Бога, в когото вярваме и ний? Ако ли те право не вярват, то сам бог ще ги накаже… Не е наша работа да съдим другите!