Васил Друмев - Нещастна фамилия

— Удивлявам се, защото не мога да разбера как в мюсюлманска къща да има християнски икони…

— Вън! Скоро вън! — разрева се Джамал бей и се спусна да бий Дрипля, но Дрипльо вече беше вън.

— Проклетото куче — мърмореше Джамал бей, като се спря пред прозореца и начна да гледа, — иска пред мене да хитрува… Но чакай! Аз него ще го питам…

В това време във въздуха се разпространи голяма светкавица, която освети Илчев баир.

Джамал бей, който не снемаше очите си от него баир, във времето на тази светкавица видя, че от него слазя человек.

— Иде! — радостно извика той и начна да се разхожда. — Иде … но сам! Защо ли? Да не се е случило нещо! Кой ли пък ще дръзне?…

После той отвори малките врата и извика:

— Дрипльо! Дрипльо!

На вратата се показа Дрипльо.

— Ако хлопа някой на пътните врата — каза му Джамал бей с повелителен глас, — отвори му и го доведи тук… чу ли?

— Чух! — И Дрипльо излезе.

След половин час при Джамал бея влезе един человек — ни млад, ни стар. Той беше много мокър и тъй бледен, щото Джамал бей, като го видя, дръпна се настрана и извика:

— Що е туй от тебе, Емине? Ти си бледен като мъртвец!

— Нещастие, ефенди — каза Емин (който беше същият) с разтреперан глас.

— Нещастие ли? — извика Джамал бей. — Как? Да не сте убили сина ми?

— Не, ефенди, не. Ний изтървахме из ръцете си Вълковите синове…

— Изтървахте ли ги? — с гняв изкрещя Джамал бей. — Че как?

— Проклетото момче… то развали всичко.

— Пак ли?

— Да.

— Че не можихте ли да го уловите?

— То тъй хитро върши работата си, щото ний, дору се свестим, то прави, каквото ще…

— Засрами се, Емине, засрами се! И ти като се страхуваш от едно гяурско момче… то на другите какво остава?… Проводи ли, както то поръчах, Омара да го улови?

— Проводих, ефенди, но Омар се върна сам… Петнайсет души бях проводил с Омара, но то убило всичките и само Омар се отървал… И то не за дълго…

— Какво думаш, какво? — запита го Джамал бей, като прекъса думата му. — Омар се отърва не за дълго ли?

— Тъй, ефенди. Омар е сега на онзи свят.

— Омар ли? — извика Джамал бей, който щеше да падне, но Емин го задържа.

Като се съвзе, Джамал бай попита Емина:

— Наистина, убиха ли Омара, Емине?

— Наистина, ефенди; аз видях, като се претърколи главата му.

— Че как се случи това… и кой го уби?

Емин му разправи всичко подробно.

Джамал бей, като слушаше Емйна с внимание, погледна брадата си, измърмора една кратка молитва и каза:

— Ох, Емине, знаеш ли, че Омар ми е син?

Емин изпули очи от удивление и не продума нищо.

— Ти се удивляваш, Емине, но това е истина. Омар ми беше най-любезен син, но аз криех това от всичките, даже и от самаго Омара.

— Аз от това нищо не разбирам — продума изуменият Емин.

— И никога не ще разбереш… това е тайната ми и аз ще я занеса в гроба.

След тези думи Джамал бей, дору беше нажален, прие грозен вид и каза с гняв:

— Емине, аз очаквах от тебе радост, а не скръб… Да не си и ти заедно със сина ми Алия… да не си християнин.

— Пази Боже! — рече Емин, като поглади малката си черна брада.

— И син ми тъй думаше…

— Нима Али промени вярата си?

— Ако да не беше я променил, той не щеше да побегне наедно с проклетата гяурка и с майка си… Ето какво намерих аз в неговия сандък.

И Джамал бей показа на Емина малката икона, която по-преди беше я показал и на Дрипля.

Емин се издръпна наназад и гледаше като безумен на светата икона.

— Това не е за вярвание, ефенди — каза той полека, — това не може да бъде…

— И аз не се надявах — рече Джамал бей, като въздъхна, — но… случи се! Аз мисля, че някой от моите хора им помогна да побягнат; защото инак те никога не можеха побягна.

— Някои от твоите хора ли? Че кой ще е този безбожник?

— Кой ли ще е? Разбира се, че или Дрипльо, или… ти!

Таквази клевета Емин не чакаше. Той се улови за брадата и няколко минути стоя, без да продума. После, като се приближи до Джамал бей, рече му почти плачешком:

— Ефенди! Аз не се надявах да ме имаш за толкоз неверен… Таквази ли награда ми даваш, задето досега изпълнявах волята ти?… Колко пъти съм ти бил неверен?

— Слушай, Емине, аз не ти реках, че си ми неверен… но само си предполагах… Ти пък тъй скоро не трябва да се оскърбяваш. Мигар не знаеш в какво положение съм аз сега? Ами тия сега побягнаха. Омара убиха и Вълковите синове се отърваха!…

— Не се предавай на жалост, ефенди. Алия ний ще намерим, а онова проклетото момче, което стана причина, за да убият Омара, ще го уловим и ще му възвърнем…