Мартин Дамянов - Кървави корени

Възпитателите му недоволстваха — бил прекалено буен, пречел на образователния процес, не можел да участва пълноценно в него. Тогава го отдаваха на прекомерната му енергия и Гуалф не криеше задоволството си от факта, че синът му кипи от живот. Гуалф имаше едно на ум, че този разрушителен потенциал, който се проявява в детството, в по-късните години от живота се овладява и се трансформира в съвсем друга насока — съзидателна. Най-големите умове на света са били луди глави в ранните си години, та това е толкова нормално, защо да се притеснява? Калул, по-малкият му син пък беше съвсем различен — тихо и скромно момче, не би причинил неудобство никому, камо ли да измисли и приложи някаква по-сериозна пакост. Липсваше му кураж. Ако трябваше да се притеснява за някого, то това беше Калул. Как щеше да се реализира навън, да направи кариера, когато се притесняваше да общува с непознати? Как щеше да създаде семейство, след като първото момиче, което заговори открито за секс пред него ще му докара стомашни контракции? Понякога (когато бяха сами) жена му се шегуваше, че от агенцията за семейно планиране са й препоръчали да смеси генетичните линии, но са объркали носителите. В такива случаи Гуалф я обръщаше по гръб и започваше да я налага по дупето „ах, ти лошо момиче“. После правеха секс.

Но неприятностите с Леиф продължиха и в училище — бягства от час, спорове с преподаватели, побои над съучениците си. Бяха го уличили в кражба, в консумиране на стимулиращи и упойващи вещества. Гуалф бе чест посетител в директорския кабинет в късните часове. Вечерта се прибираше мрачен и дълго не можеше да заспи, не знаеше какво да прави — ограничителната възрастова граница приближаваше, а Леиф беше все още под чертата. Бе получил вече първата картичка от Интеграционния Център. После получи още. Вчера получи последната.

Жена му паркира отпред и влезе с бързи крачки в къщата. Беше нервна и това й личеше — чертите на лицето й бяха изострени, очите й — широко отворени, често оправяше косата си. Раздразнението и бе докарало доста безсънни нощи, които скъпият грим трудно прикриваше. Беше висока стандартните два и половина метра, с синьо-зелена коса и красиви обли черти по лицето и тялото. Имаше стройна фигура — някога беше спортувала гимнастика, но след това бе съумяла да се поддържа. „Моята русалка“ — така я наричаше Гуалф. „Хубава като морето и гъвкава като времето. Затова са те кръстили Ириана — като времето.“

Видя го да стои на дивана и се втурна към него. Прегърна го силно, сякаш търсеше утехата, която само той би й дал. Дишаше тежко и дъхът й пареше врата му.

— Какво ще правим, Гуалф? Какво ще правим? Какво… — повтаряше тя без да спира и няколко огнени сълзи опариха врата му. — Днес е денят, в който…

— Млъкни, Ириана! — каза строго Гуалф, но сърцето му се късаше от болка. — Трябва да бъдеш силна, трябва да го преодолееш. Знаеш, че това трябва да стане. Просто няма друг начин.

— Да, но…

Той я погали нежно по косата. Чувстваше мъката й, тя сякаш струеше от нея. Как ли е издържала толкова време? Един мъчителен, продължителен ден, в който се е борила с най-големите страхове без да има кой да й помогне, да я утеши. „Бедната Ириана. Бедният аз!“

— Не можем ли да опитаме отново с консервативната терапия? — тя хълцаше и поглъщаше сълзите си. Беше като малко момиче, толкова искрена в мъката си, толкова нещастна, колкото нито един мъж не може да бъде.

— Получихме две отсрочки, знаеш това. Заради втората едва не ме уволниха — отсъствах от финалните преговори на най-крупната сделка през последните пет години. Няма друг начин.

— Ами Калул? Как ще му кажем?

— Нищо няма да му казваме. Ще го напиша в писмо и ще го оставя при Сан-Берг, както е постъпил баща ми — „да се отвори само при крайна нужда“.

— И ще го съсипеш.

— Точно както направи баща ми.

— Господи, колко е несправедливо! — изхълца тя.

— Искаш ли малко? — Гуалф повдигна шишето и наля в своята чаша.

Тя поклати глава, но бързо размисли. Отпи две големи глътки и му върна чашата празна.

— По-добре да не пиеш повече. Това може да го усъмни.

— Получих точни инструкции и в тях не влизаше забрана върху консумацията на алкохол.

Ириана се изправи до него и взе шишето.

— Гуалф-Син-Еган не ставай глупак! Нека мъката не пречи на разума ти, овладей се! — Лицето и се изопна съвсем, очите и се присвиха и като че ли се появиха особени пламъчета в тях.

„Как ли е издържала моята любима? Ето как — като е раздавала справедливостта, която сърцето й не желае. Като се е правела на силна, на невъзмутима… А после вечерта, когато всичко най-сетне приключи, ще плаче тихо на рамото ми и ще удави мъката си в сълзи. Аз не плача и затова ще я удавя в алкохол. Утре е почивен ден и не съм на работа. Утре вече ще съм друг човек.“

Читать дальше