Мартин Дамянов - В дробовете на ада

— Ясно, сър. — промълви той.

— Отваряй си очите на четири! Спазвай точно инстукциите и няма да има проблеми. Онези зайци сами ще побягнат когато ги поопарите с бластерите.

— Да, сър!

Връзката прекъсна.

— Надявам се сър… — промълви Милов, така че нямаше кой да го чуе.

Не стана така, както го предричаше Райкър. Едва ли някой е имал и най-малка представа за това, което щеше да се случи няколко часа по-късно. Дълбоко в душата си Милов таеше смътно предчувствие че ще се случи нещо много лошо. Мнооого лошо. То бе като dйjа vu, което бе изплувало от тъмните кътчета на душата му и бе дошло да го предупреди.

Но се оказа недостатъчно.

До старта оставаха по-малко от две минути. Милов огледа бойния екип и даде последни инструкции. Момчетата заеха позиции и зачакаха. Като че ли вятърът също утихна.

Въздухът макар и разреден бе годен за дишане. Въпреки това хората използваха кислородни обогатители, докато Ноидите изцяло го преработваха. Обогатения кислород навлизаше от смесителя направо в ноздрите им, което им осигуряваше значителна свобода в общуването. Смесителя осигуряваше останалите компоненти на нормалния въздух от една капсула монтирана в най-вътрешния слой на костюма. За сметка на това гравитацията пък бе на страната на ноидите, бе по-близка до тяхната. Хората трябваше да си служат с гравитационни посредници — или „гравилечители“ както още ги наричаха.

Милов изплю последната порция обогатен тютюн и го затъпка с крак по стар навик. „Модулатор! Значи някой горе много го стягат гащите.“ — мислеше си той. Кой ли беше? С Тайсън и Корт се знаеха още от Коррова — бяха железни момчета, Гибс беше специалистът по ядрени оръжия, дали не беше той? Слейт и Уесън бяха въздушната част и следователно отиваха напред. Модулатора трябваше да дебне в тила и да следи битката. Оставаха още седем момчета — пехотинци, всеки от които бе с потенциално равни шансове. Но Милов добре съзнаваше, че самия модулатор не съзнава собствената си значимост.

Като че ли има значение заради кого ще изгубя контрол над задника си, ядоса се той на разсеяността си.

Броенето започна.

Десет, девет…

— Зло куче, дължиш ми един „Шрейк“!

— Да имаш да вземаш, Тайсън. Като се качиш горе видеофонирай на сестра си по АлфаТелекома.

Момчетата си разменяха заучени фрази преди битката. За всяко изречено име на рекламен продукт от фирмите производители щеше да им бъде заплатено. За много от тези момчета това бе първият им що годе приличен шанс да изкарат по нещо отгоре от онова, което чичо Ърт им отпускаше. Да спечелят парички. Ако оживеят.

Осем, седем, шест…

— Майк, Серж, по-далеч един от друг! — изкрещя Милов. — Не искам геройства! Тридесет и три процента съвсем не е безопасна граница.

Пет, четири…

— Trinken Sie das neue „Fruti“ Getrank!

„Млъквай, Грийн!“ — идеше му да изреве Милов.

— Концентрирай се Грийн! — му извика вместо това.

Мамка му, трябваше ли да бъдат гигантска мишена, в която бяха забити куп комерсиални стрели? Май да. Кой шибан задник по дяволите бе измислил това нескопосано, кичозно, педерастко шоу?! Трябваше да му се предаде един урок. Милов с удоволствие би се записал сред доброволците.

Три, две, едно…

ВУУУУУУ, ВУУУУУУУ — забучаха машините на Слейт и Уесън.

Старт!

ВУУУУУУУУУУУУУУ…

Двамата излетяха едновременно и се понесоха към хоризонта като гигантски хвърчила, като оставяха след себе си по една бледа диря. Останалите се втурнаха към подножието на хребета, като правеха гигантски подскоци върху гравилечителите си. Придвижваха се бързо. Толкова бързо, че вятъра започна да щипе оголените им бузи. Тичаха върху камениста повърхност по дъното на едно пресушено уади по чийто голи стени се мяркаха от време на време сухи храсти. Склона пред тях се приближаваше все повече и все по-бързо. В началото беше полегат и каменист, но по-нататък ставаше направо стръмен, издялан от масивен гранит. Когато наближиха подножието Милов зареди няколко клина и ги изстреля. Нареди на останалите да сторят същото. В главата му беснееше буря пред която урагана „Калифорния“ изглеждаше като летен бриз.

— По дяволите! — изруга Слейт по радиото. — Губя височина. Прихванали са ме. Рут, ако ме чуваш, купи Мемоскутер, на Пийт!

— Изстреляй локаторите! — нареди Милов. — Изстреляй ги Слейт!

Милов превключи визьора на далечно виждане и видя как „хвърчилото“ на Слейт направи един полукръг и започна да пада. Няколко бели ивици се стрелнаха едновременно във всички посоки преди Слейт окончателно да се слее с хоризонта.