Мартин Дамянов - Истинската любов е под нулата

Бяха изминали колко, две, три денонощия от както попаднахме в пукнатината? Не знам. Проклетата виелица фучеше навън, а на мен изобщо не ми пукаше за мъртвешкият й танц — входа на пукнатината вече беше надежно затрупан. Виелицата беше толкова силна, че бе навряла сняг и във вътрешностите на дрехите ми. Ако ще да навре и в задника ми, пак не ми пукаше. Бъди проклета, ти и всичките снежинки на света! Ненавиждам те! Ти ме убиваш.

Сил беше малко по-назад от мен, пазех я с тялото си. Вече съвсем беше престанала да говори — метаболизмът и бе спаднал под критичното ниво. Страхувах се да се обърна… Не, не се страхувах. Не биваше! Размърдах крайниците си, за да се уверя, че са още живи, когато чух глухото ръмжене отзад. Започваше се. Извърнах се за да я погледна за последен път — моята любима. Беше се изправила зад мен и ме гледаше неразбиращо. Очите и бяха потъмнели и съвсем слабо загатваха за морското синьо, което толкова много обичах. Започнах да събличам дрехите си за да не ги увреди, останах съвсем гол, благодаря на бога че ме изчака. После се нахвърли отгоре ми с диво ръмжене и заби хранителното си жило у мен, захвана ме силно с хелицерите си и заби педипалпите си в голото ми тяло. Беше по-едра от мен, съпротивата ми беше немислима, оставих се на инстинкта й, както и на моя собствен. Бях парализиран и едвам дишах. През пукнатината на губещото се съзнание едва успях да изрека:

— Обичам те, Сил.

Бях сигурен, че ме чу. Педипалпите й отпуснаха мъртвешката хватка за момент и за мен това бе предостатъчно. Щях да умра щастлив. Моята любима щеше да използва тялото ми за топлина, а също и дрехите ми, а когато съвсем изтинех, щеше да се нахрани с мен. Нямаше как иначе, в нея растеше моят син. Толкова я обичах.

Обичам те, Сил!

© Мартин Дамянов

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1328]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:34