Посегнах да взема ключовете със свободната си ръка и усетих леко боцкане, което бързо премина — като повей на студен северен вятър. Най-сетне ги докопах и в същия миг ги изтървах на земята — бяха нажежени. Доближих ръката до лицето си и подуших миризмата на изгоряло. Не ме болеше. Тогава взех чантата си и блъснах с нея ключовете. Не знам дали сте имали проблеми с домашната си стереоуредба, но се получи същият ефект — все едно едната тонколона не прави добър контакт на изхода. Виждах как се мести жълтата точка — моите ключове, но не чувах никакъв звук. Едва когато, ключът премина невидимото петно,звукът изплува във въздуха — като че ли металът не се беше движил върху напукания цимент, а беше преминал през вакуум. Изплаших се. Блъсках ключа с чантата, която държах в свободната си ръка, а с другата бутах количката. Не се движех бързо, но чувах как дъхът излизаше от пресъхналата ми уста на пресекулки. Бях се отдалечил на около петдесет метра, когато ме връхлетя болката. Беше изгаряща и пронизителна — все едно мелеха ръката ми в нагорещена месомелачка. Не издържах и изкрещях.
Това беше първата ми среща с Тумора. После щяха да му дадат различни имена — земен рак, литосферна неоплазама… но в мъките и в болката по изгубените дни, аз винаги щях да мисля за него като за Тумор. Та той се беше родил пред очите ми, в двора на нашата гимназия и развитието си дължеше на мен… и на Стан.
Веднъж по телевизията чух един руски професор — геолог да казва, че ако туморът е бил открит в по-ранна фаза е можело да се изолира. Е, аз го открих. И го нахраних. Това стана приблизително седмица след инцидента.
Дотогава туморът не беше показал признаци на растеж.
* * *
— Охо, Стю има нови очила. — каза Стан като дъвчеше мазната си поничка. — И нова кола. Да не си ги спечелил от лотарията за сакати бе кьорчо?
Знаех слабото му място и този път реших да се възползвам от него, каквото и да ми струва това. Мразех го. Исках да го убия. И успях.
— Стан, не желая да се карам с теб повече. — усмихнах се. — Чух, че са те избрали за председател в клуба на дебелите задници и искам да те поздравя за успеха…
Видях как поничката хвръкна във въздуха и си плюх на петите. Заобиколих предната фасада на училището и се озовах пред игрището. Ами ако не стане? — питах се непрекъснато аз. Ако онова нещо беше изчезнало? Тогава Стан положително ще ми смачка главата. Задминах игрището с тези приятни мисли в ГЛАВАТА и заобиколих злощастният стълб. Чувах прекрасно грухтенето на Стан зад себе си и заровичках в ума си за някоя по-силна молитва. Петното се намираше точно във вътрешността на ъгъла, който съединяваше двете стени на училището. Притиснах се плътно до едната стена, за да не попадна в петното и го задминах. Не бях съвсем сигурен, но имах усещането, че цимента над петното се беше напукал още повече. Напрегнах очите си и видях онова, което през онзи ден нямах възможността да видя без очила. Бетонът се повдигаше леко и очертаваше онова, което се намираше под него — като медуза посипана с пясък. Намирах се на една стъпка зад него, притиснат от двете стени на училището, готов за урока по оцеляване.
— Сега ще те спукам от бой. — крещеше Стан, имитирайки успешно парен локомотив. — Ще нахраня рибите си с теб, очилато лайно.
Виждах го как се приближава и за миг си помислих, че ще ме смачка. Но той се забави и като се увери, че не мога да избягам се ухили. Видях следите от тъмния мармалад по зъбите му.
— Избери си как да умреш. — каза той и нагази в петното.
Нищо не се получи. Щях да припадна както си седях в количката.
— Хей, какво става тук? — извика отдалеч някакъв тип от по-горните класове. Беше забравил нещо на игрището.
— Помагам на Стю да издърпа количката си. — безцеремонно излъга Стан.
— Така ли е, приятел? — попита ме той.
— Да. — казах. Страхът бе свил гърлото ми на сламка, в която думите отказваха да излязат. И без друго знаех, че Стан ще ме сгъне от бой.
— Хайде, Майк, ще закъснеем. — извика някакъв момичешки глас.
— Утре ще потърся малкия и ако има дори една драскотина ще те накарам да изметеш игрището с дебелия си задник. Разбра ли?
— Спокойно. — махна му Стан и аз видях как избавлението ми се изгуби зад ъгъла. — А, сега да си поговорим малко, умнико. — погледна ме.
Силите ме напуснаха окончателно. Онова нещо каквото и да беше то не действаше, и аз бях загубен. Гледах как голямата топка злоба бавно се приближава и как се кани да излее мазното си съдържимо върху мен.
Читать дальше