Мартин Дамянов - Честта на затворника

Барлоу усети как паниката се надига в него въпреки дебелите решетки, които го деляха от Минеф. Искаше да извика пазача. Но не можеше. Устата му беше суха. По-суха от чашата на алкохолик.

— Бихме могли да обсъдим вашето положение тук. — каза най-сетне той с невероятно усилие.

— Моето положение ли? — изсмя се Минеф. — То свършва с твоето убийство.

— Мммоля? — заекна Барлоу.

— Добре. — каза Минеф равнодушно сякаш го бяха попитали дали иска хотдог с повече горчица и кетчуп. — Ще си играем. Щом това е което искаш. — Минеф се ухили като дете което току що е убило врабче с новата си въздушна пушка. — Трябва ми още едно убийство. Пуф — посочи Барлоу с показалец. — и готово!

— Ззащо точчно мен? — очите на Барлоу се насълзиха. За миг му се стори, че ченгето от другата страна му се присмива.

— А, ти защо мислиш? Да те направя светец! — Минеф се захили сякаш бе чул невероятно смешен виц.

Барлоу почуства, че губи почва под краката си. Всеки момент щеше да припадне. Той с мъка натисна звънеца да му отворят.

— Мога да те убия когато си поискам. — каза Минеф. И стана.

Барлоу постоя още известно време върху коравия стол. Започна бавно да нормализира дишането си. Сякаш с Минеф си беше отишло и нещо друго, нещо което изсмукваше живота от хората и ги оставяше като празни кутии.

Когато стигна до колата си имаше чувството, че от последния път, когато се беше возил в нея са минали двадесет години.

Малко след като потегли, видеофонът иззвъня. Той го включи.

— Как мина? — беше Гуинет.

— Не питай. — отвърна й Матю.

— Зъл ли е?

— Бих се обзаложил за това. Стига печалбата да не е куршум в главата.

Гуинет се изсмя.

— Той е едно ужасно гадно копеле, Гуинет. По дяволите, как ми се иска да не се бях захванал с това. Господи…

— Мат, добре ли си? Изглеждаш така сякаш си видял дявола.

— По-лошо, Гуинет. Дявола видя мен. И иска да си играем.

— Не съм сигурна, че те разбирам напълно. Само искам да ти кажа, че ФБР са изпратили агенти по петите ти. Предчуствам, че след като измъкнат Минеф от затвора, ще те елиминират.

— Той иска да убие мен.

— Какво?

— Питър Минеф трябва да направи още едно убийство, за да го измъкнат от затвора. Официално той има деветдесет и девет. Явно правителството иска да си измие ръцете с мен.

— Защо? Искам да кажа защо точно с теб?

— От’де да знам? — изрева Матю и две сълзи се изтъркулиха по изпръхналите му бузи. — Искат да ме очистят.

— Успокой се Мат! Това не може да бъде вярно. Ако искаш, ела при мен да си поговорим. Сигурна съм, че ще измислим нещо.

Само през трупа ми. — помисли си Барлоу.

— Благодаря ти Гуинет, — каза той — но мисля да поспя.

— Добре. Както искаш.

Някакъв шум събуди Матю от лекия му сън. Беше все още тъмно — циферблата на стената показваше четири часа. Матю се огледа и за миг не знаеше къде се намира. Беше се излегнал във фотьойла както си беше с дрехите. До крака му бутилката Бърбън беше образувала малка локвичка, в която той не пропусна да стъпи. Шумът идваше от дневната.

— Има ли някой? — извика той по-скоро на себе си. — Ще извикам полиция.

Матю си проправи път до вратата на дневната и се заслуша. Шумът наистина идваше от там. Той плахо отвори вратата. Това, което видя бе, че видеофонът работеше. Слаби линии върху холомонитора се смесваха с тихото жужене от електрическия панел. Матю изключи видеофона.

Какво пък — помисли си той. — може да съм го забравил включен вчера. Достатъчно грижи си имах с… Името заседна в ума му както буца с косми в канализацията. Не можеше да мисли за друго без да се сети за Питър Минеф. Беше като вирус, който живееше в мозъка му. И го ядеше.

Сега смътно си спомни, че в просъница беше чул нещо като хлопване на външна врата. Точно преди да извика. Той се затътри натам. Натисна дръжката. Вратата се отвори съвсем лесно. Алармената инсталация беше изтърбушена като плюшена играчка. Матю заплака.

Решетката се отмести. Стържещият й звук беше още по-отвратителен отпреди. Матю влезе и седна на стола.

„Този път няма да се държа като идиот.“ — помисли си той и стисна химикалката в джоба си. С едно докосване тя можеше да се превърне в доста гадно оръжие за близка стрелба. — „Ще му дам да се разбере.“

Питър Минеф влезе и седна срещу Матю. Гледаше го с присвити очи и се подсмихваше.

— Какво държиш в джоба си, Мат? Портативен пистолет, може би?

Матю зяпна от изненада. Откъде можеше да знае той за това?

— Ще ти кажа какво държиш там. — продължи Минеф. — Некролога си.