Роалд Дал - Гостът

Мъжът — ще го наричам Арабина — стигна до вратата откъм моята страна на купето и надникна през прозореца. Аз се дръпнах назад и се молех дано не приближи с още някой инч. Несъмнено това беше едно от най-окаяните човешки същества, които бях срещал. Имаше сипаничаво лице, проядено като стара дърворезба, нападната от червей, и видът му ме накара да се замисля от колко ли още болести, освен от сифилис бе поразен собственикът му.

— Салаам! — промърмори той.

— Напълни резервоара — поръчах аз.

Човекът не се помръдна. Разглеждаше с голям интерес купето на моята лагонда. От устата му се носеше на вълни ужасно зловоние.

— Хайде! — рязко го подканих аз. — Имам нужда от бензин!

Той ме погледна и се засмя. Не се усмихна, по-скоро се ухили нахално и презрително, сякаш искаше да каже „Аз съм кралят на бензиновата помпа в Бир Рауд Салим! Смееш ли с пръст да ме докоснеш?“ В крайчеца на едното му око се беше настанила муха. Но той не направи опит да я прогони, а ме попита, за да ме подразни:

— Бензин ли искаш?

Тъкмо щях да го изругая, но на време се спрях и учтиво отговорих:

— Да, моля. Много ще ви бъда благодарен.

Известно време той лукаво ме наблюдава, после кимна, сякаш държанието ми го беше удовлетворило. Обърна се и бавно тръгна към задната част на колата. Пресегнах се и измъкнах от джоба на вратата бутилката ми с „Гленморанджи“. Налях си чисто уиски, седях и отпивах по малко. Лицето на този човек се появи на ярд от мене, зловонният му дъх нахлу в колата… Кой знае, може би милиарди носещи се във въздуха вируси бяха нахлули вътре! В такива случаи не е зле да стерилизираш устата и гърлото си с малко шотландско уиски. При това уискито носи утеха. Обърнах чашата и отново я напълних. Скоро страховете ми взеха да намаляват. Забелязах динята на седалката до мене. Реших, че в такъв момент един резен би ми подействувал освежително. Извадих ножа от калъфа и отрязах голямо парче. После внимателно очистих с върха на ножа черните семки, като ги събирах в останалата част от динята.

Седях, пиех уиски и ядях диня. И двете неща ми бяха много вкусни.

— Бензина готов — каза ужасният арабин, появил се на прозореца. — Сега проверява вода и масло.

Предпочитах изобщо да не докосва колата, но понеже не ми се влизаше в спор, си замълчах. Арабина закуца към предната част на колата. Походката му ме наведе на мисълта за пиян хитлеристки щурмовак, който марширува в забавен каданс.

Кълна се: чист Tabes dorsalis!

Единственото друго заболяване, което води до подобна походка с вдигане на краката, е хроничното бери-бери. Хм. Може би човекът страдаше и от бери-бери. Отрязах си още един резен диня и минута-две съсредоточено махах с ножа семките. Когато отново погледнах нагоре, Арабина беше вдигнал капака на колата и се беше надвесил отдясно над мотора. Не виждах главата и раменете, нито ръцете му. За Бога, какво вършеше този човек? Кутията с маслото се намираше от другата страна. Почуках по предното стъкло. Той изглежда не ме чу. Подадох глава от прозореца и викнах:

— Хей! Измъкни се оттам!

Арабина бавно се изправи и когато измъкваше дясната си ръка, напъхана в мотора, видях, че държи нещо дълго, черно, нагърчено и много тънко.

„Божичко! Намерил е вътре змия!“ — така си помислих.

Той дойде до моя прозорец. Хилеше се, вдигнал онова нещо, за да го видя. Едва тогава, отблизо, разбрах, че изобщо не става дума за змия — това беше ремъкът на моята лагонда!

Мисълта за всички ужасни последици от внезапното ми оставане в такова забутано място при този отвратителен човек изведнъж ме връхлетя, както стоях и гледах скъсания ремък.

— Ти вижда — каза Арабина — виси една нишка. Добре аз го забеляза.

Взех от него ремъка и го разгледах отблизо.

— Срязал си го! — извиках аз.

— Срязал? — тихо повтори той. — Защо да срязал?

Ще си призная честно, че нямаше как да установя дали той наистина е срязал ремъка. В противен случай значи се беше постарал да накълца краищата с някакъв инструмент, та да изглежда като обикновено скъсване. Въпреки това ми се струваше, че трябва да го е срязал, а тогава последиците щяха да се окажат по-зловещи от всякога.

— Сигурно ти е ясно, че не мога да продължа без ремък? — казах аз.

Арабина отново се ухили с ужасната си обезобразена уста и се видяха гнойните му венци.

— Ако тръгне сега — рече той — ще заври за три минути.

— Какво предлагаш?

— Намеря ти нов ремък.

— Наистина ли?

— Разбира се. Тук има телефон, ти платиш разговор, аз обажда Исмаилия. Няма в Исмаилия, обажда в Кайро. Лесна работа.