Роалд Дал - Гостът

— Не е, нали?

— И сте сигурен, че наистина е поръчано да ви пратят ремък?

— Да, ако може да се вярва на тукашния собственик.

Арабина, който се беше измъкнал от бараката едва ли не преди ролсът да спре, сега се присъедини към нас и непознатият започна бързо да го разпитва на арабски какво е предприето по моя въпрос. Стори ми се, че двамата добре се познават и беше ясно, че Арабина изпитва голямо страхопочитание към новодошлия. Само дето не лазеше по земята в негово присъствие.

— Е, изглежда всичко е наред — каза ми накрая непознатият. — Явно обаче не би било възможно да се махнете оттук до утре сутринта. Закъде пътувате?

— За Йерусалим — обясних му аз. — И не ми допада мисълта да прекарам нощта на това проклето място.

— И аз съм на същото мнение, мили човече. Ще изпитате големи неудобства — рече той и се усмихна, при което се показаха ослепително белите му зъби.

После непознатият извади табакера и ми предложи цигара. Табакерата беше златна и на капака й диагонално, от ъгъл до ъгъл, имаше инкрустирана тънка ивица зелен нефрит. Красива вещ. Приех цигарата. Той ми поднесе огънче, после също запали.

Непознатият дълго дърпа от цигарата и дълбоко вдиша. После наклони назад глава, издиша дима нагоре към слънцето и каза:

— Ако останеш още малко тук, и двамата ще получим слънчев удар. Ще позволите ли да направя едно предложение?

— Разбира се.

— Надявам се, че по никой начин няма да го сметнете за нахалство само защото изобщо не се познаваме…

— Моля ви!

— Не бива да оставате тук, затова ви предлагам да тръгнем в обратна посока и да пренощувате у дома.

Какво ви казах? Ролс-ройсът се усмихваше на лагондата. Усмихваше се така, както никога не би се усмихвал на някой форд или морис!

— В Исмаилия ли живеете?

— Не, не! — засмя се той. — Живея съвсем наблизо, ей там. — И той махна с ръка в посоката, от която бях дошъл.

— Но вие сигурно пътувате за Исмаилия… Не бих искал да променяте плановете си заради мене.

— Изобщо не отивам в Исмаилия. Дойдох тук, за да си прибера пощата. Сигурно ще се изненадате, но домът ми е недалече. Виждате ли планината? Това е Магхара. Живея точно зад нея.

Погледнах планината. Намираше се на север, на около десет мили — жълта, скалиста буца, висока вероятно две хиляди стъпки.

— Нима искате да кажете, че къщата ви е разположена насред тази… пустош? — попитах аз.

— Не ми ли вярвате? — усмихна се той.

— Разбира се, че ви вярвам. Вече нищо не може да ме учуди. Освен естествено — усмихнах му се в отговор аз, — освен когато срещна непознат насред пустинята и той се държи с мене като с брат. Трогнат съм от поканата ви.

— Глупости, скъпи приятелю. Мотивите ми са напълно егоистични. Цивилизовани хора не се срещат често в този край. Потръпвам от въодушевление при мисълта, че ще имам гост за вечеря. Позволете ми да ви се представя: казвам се Абдул Азис.

И за миг той леко се поклони.

— Осуалд Корнилиъс. Много ми е приятно да се запознаем — представих се аз и се ръкувахме.

— Част от времето живея в Бейрут — каза той.

— А аз живея в Париж.

— Прекрасно. А сега да тръгваме. Готов ли сте?

— А колата ми? Безопасно ли е да я оставям тук?

— Не се тревожете. Омар ми е приятел. Горкият, външният му вид не радва окото, но щом сме заедно, можете да разчитате на него. А другият мъж, Салех, е добър автомонтьор. Ще сложи ремъка, когато се получи утре. Сега ще му кажа.

Салех — мъжът оттатък шосето — беше дошъл при нас, докато приказвахме. Господин Азис му даде указания. След това поръча и на двамата да пазят лагондата. Говори им кратко и рязко. Омар и Салех стояха и се кланяха раболепно. Отидох до колата да взема един куфар. Имах голяма нужда да се преоблека.

— Между другото — викна ми господин Азис — обикновено си слагам черна вратовръзка за вечеря.

— Естествено — измънках аз, бързо пъхнах обратно първия куфар, който бях избрал, и взех втория.

— Правя го главно заради дамите. Струва ми се, че те обичат да се докарват за вечеря.

Веднага се обърнах и го погледнах, но той вече влизаше в колата и ме подкани:

— Готов ли сте?

Взех куфара и го сложих отзад в ролса. После седнах отпред редом с господин Азис и потеглихме.

По време на пътуването разговаряхме свободно без определена тема. Той ми каза, че бизнесът му са килимите. Имал кантори в Бейрут и Дамаск. Каза, че прадедите му от векове се занимават с килимарство.

Споменах, че на пода в парижката ми спалня има дамаски килим от седемнайсети век.