Роалд Дал - Гостът

— Домът ми е зад следващия завой — уведоми ме господин Азис.

Минахме завоя и о, чудо! Примигвах, взирах се, и трябва да ви кажа, че в първия миг изобщо не повярвах на очите си. Пред нас се издигаше бял замък — не се шегувам! — висок, бял замък с множество бойници и островърхи кулички, сякаш изваден от приказка и поставен насред пищен зелен килим върху един по-нисък склон на напечената от слънцето гола, жълта планина. Надхвърляше границите на въображението, излязъл направо от книгите на Ханс Кристиан Андерсен или на братя Грим. Виждал съм навремето безброй романтични замъци по долините на Рейн и Лоара, но за пръв път съзирах нещо толкова крехко, изящно и приказно! Когато наближихме, забелязах, че зеленината е всъщност красива градина с морави и финикови палми, заобиколена от висока стена, отделяща я от пустинята.

— Какво е мнението ви? — с усмивка попита домакинът.

— Фантастично! Сякаш всички замъци от приказките са събрани в едно.

— Точно така е! — извика той. — Това е замък от приказките. Построих го специално за дъщеря си, за моята красива Принцеса!

А красивата Принцеса е затворена зад стените на замъка от стария си и ревнив баща крал Абдул Азис, който я лишава от удоволствието да бъде в обществото на мъже. Но сега внимавайте, защото иде принц Осуалд Корнилиъс, за да я спаси! Без Краля изобщо да подозира, Принца ще избави красивата Принцеса и ще я направи безмерно щастлива…

— Признайте, че замъкът е уникален — каза господин Азис.

— Вярно е.

— При това мястото е приятно и няма натрапници. Спя извънредно спокойно тук. Едва ли може да се очаква някакви досадни младежи да се вмъкнат нощем през тези прозорци.

— Прав сте.

— Някога тук имаше малък оазис — продължи той. — Купих го от правителството. Има достатъчно вода за домакинството, за плувния басейн и за трите акра градина.

Минахме през главната порта и трябва да си призная, че беше извънредно приятно изведнъж да попаднеш в мъничък рай от зелени морави, цветни лехи и палми. Цареше пълен ред, въртящи се пръскачки сипеха вода. Когато спряхме пред входа на къщата, мигом двама слуги с безупречно чисти халати и червени фесове притичаха, за да ни отворят вратите.

Двама слуги? Нима биха излезли двама слуги, ако не се очаква да пристигнат двама души? Съмнявах се. Все повече започна да ми се струва вероятно странното ми хрумване, че съм отвлечен като гост за вечеря. Много забавно.

Домакинът ме покани да вляза през парадния вход и тутакси изпитах приятната тръпка, полазваща по кожата, когато човек изведнъж попадне от голяма горещина в стая с климатична инсталация. Стоях в приемната. Подът й беше от зелен мрамор. Отдясно се виждаше широк свод, водещ към просторна зала — за миг зърнах излъчващи прохлада бели стени, красиви картини и изключителна мебелировка от времето на Луи XV. Нима бе възможно да съществува такова място насред Синайската пустиня?

По стълбището бавно слизаше жена. Домакинът говореше настрани със слугите и не я забеляза веднага, затова, когато стигна до първото стъпало, жената поспря, положи бялата си ръка, наподобяваща бяла анаконда, на перилата и остана там, сякаш беше царица Семирамида, слизаща от Вавилонската кула, а пък аз бях в ролята на кандидат, който не й е съвсем по вкуса. Тя имаше смолисточерни коси и като съзрях фигурата й, усетих, че гърлото ми пресъхва.

Най-после господин Азис се обърна, видя я и каза:

— А, скъпа, ти си дошла. Водя ти гост. Колата му се е повредила на бензиностанцията, нямал е късмет, затова го поканих да пренощува у нас. Господин Корнилиъс, това е съпругата ми.

— Каква приятна изненада — тихо каза тя и се приближи.

Поех предложената ми ръка и я вдигнах към устните си.

— Трогнат съм от вашата любезност, мадам — едва чуто казах аз. От ръката й лъхаше на диаболичен парфюм, на някакъв чисто животински аромат. Тънкият, възбуждащ дъх от амбъра на спермацетовия кит, от мускуса на кабарговия елен и на бобъра — всичко заедно, съчетано в неописуемо натраплива и откровена миризма, властвуваща над букета с едва доловимо прокрадващи се ярки следи от благовонни масла — на лимон, мелалеука и зероли. Непостижимо! Друго, което светкавично забелязах още в първия миг, беше, че когато поех ръката й, за разлика от повечето жени домакинята не я отпусна, та да тупне на дланта ми като умряла риба. Нищо подобно — жената пъхна палеца си под ръката ми, само пръстите останаха отгоре, и докато получаваше от мен традиционната целувка, успя (кълна се, че беше така!) леко, но многозначително да ми стисне ръката.