Роалд Дал - Гостът

„… Преди повече от двайсет години в селото имаше момче идиот, добре си го спомням, което от малко проявяваше голяма слабост към пчелите — те му служеха за храна, за развлечение и бяха единствената му цел. А понеже хората от този вид рядко изразяват повече от една гледна точка, и младежът влагаше всичките си способности в тази единствена насока. Зимата прекарваше в дрямка край огнището в къщата на баща си и рядко напускаше ъгъла до комина, но лятно време напълно се оживяваше и тръгваше да търси плячка из полето и огрените от слънцето хълмове. Медоносни пчели, оси — всички ставаха негови жертви, стига да ги намереше. Не се боеше от жилото им, хващаше ги nudis manibus, веднага им отнемаше оръжието и смучеше телцата им заради торбичките с мед. Понякога пълнеше пазвата си с множество пленници, друг път ги затваряше в шишета. Беше съвсем като merops apiaster — като птицата пчелояд, и много вредеше на хората, отглеждащи пчели, защото се промъкваше в градините, сядаше пред входа на кошера, чукаше с пръсти и хващаше пчелите, когато излизат. Понякога катурваше кошерите заради меда — обичаше мед до полуда. Когато правеха медовина, все се въртеше около бъчвите и съдовете и се молеше за позволение да пийне малко от течността, която наричаше «пчелно вино». А като тичаше, мърдаше устни и се чуваше някакво бръмчене, наподобяващо жуженето на пчелите…“

Вдигнах очи от книгата и се огледах. Неподвижният човек оттатък пътя беше изчезнал. Нямаше никого. Тишината ми се стори зловеща, а покоят, пълният покой и униние на мястото извънредно потискаха. Усещах, че ме наблюдават. Усещах, че внимателно следят и най-малкото ми движение — как отпивам уиски, как си дърпам от цигарата. Презирам насилието и никога не нося оръжие. Известно време ме блазнеше мисълта да запаля колата и да запраша по пътя, докато моторът издържи. Но докъде ли щях да стигна? Не много далече през тази горещина и без ремък. Може би миля, най-много две…

Не, по дяволите. Щях да стоя в колата и да си чета книгата.

Може би подир час забелязах тъмно петънце на хоризонта, което се приближаваше по пътя откъм Йерусалим. Оставих книгата, без да откъсвам очи от петънцето. Наблюдавах го — постепенно нарастваше. Движеше се с голяма скорост, с невероятна скорост. Излязох от колата и изтичах от другата страна на пътя, готов да дам знак на шофьора да спре.

Приближаваше се все повече и повече и когато стигна на около четвърт миля от мен, забави скоростта. Изведнъж забелязах формата на радиатора му. Беше ролс-ройс! Вдигнах ръка и я държах вдигната, докато голямата зелена кола, карана от мъж, не спря край пътя редом с моята лагонда.

Нелепо ликувах. Да беше форд или морис, пак щях да съм много доволен, но нямаше да ликувам. Фактът, че колата се оказа ролс (а нямаше да е зле, ако беше бентли, изота или друга лагонда), представляваше сигурна гаранция, че ще получа помощта, от която се нуждаех, защото може и да не ви е известно, но собствениците на скъпи автомобили са обединени в могъщо братство. Те автоматично изпитват взаимно уважение и причината да се уважават е проста: богатите уважават богатството. Дотолкова, че на света няма човек, когото свръхбогатият да уважава повече, отколкото друг свръхбогат, затова е естествено, че тези хора общуват при всякакви обстоятелства. Използуват помежду си сигнални знаци от най-различен вид. При жените може би най-разпространено е носенето на масивни бижута, но скъпият автомобил също се радва на внимание и се използува и от двата пола. Той е пътуващ афиш, публично деклариране на охолен живот и в този смисъл се равнява на членство в клуба на най-отбраното тайно общество: Съюза на свръхбогатите. Самият аз за щастие съм отдавнашен негов член. Когато срещна свой събрат (както щеше да стане след малко), мигом долавям разбирателството помежду ни. Уважавам срещнатия. Ние говорим на един и същ език. Той е един от нас. Ето защо сега напълно основателно ликувах.

Шофьорът на ролса слезе от колата и тръгна към мене. Беше дребен мургав мъж с матова кожа, облечен със снежнобял ленен костюм. „Вероятно е сириец“, помислих си аз. Възможно беше и да е грък. В горещината на деня изглеждаше така, сякаш му е прохладно.

— Добър ден — поздрави той. — Проблеми ли имате?

Отговорих на поздрава му и после малко по малко му разказах какво се беше случило.

— Скъпи приятелю — каза той на безупречен английски, — скъпи приятелю, как ви сполетя такава беда! Ама че лош късмет. Та това не е място, където да закъса човек!