Роалд Дал: Гостът

Питате мога ли да съм напълно сигурен, че готвачът е имал импетиго — гнойна себорея. Не, не мога. Но ако не е имал себорея, сигурно е страдал от трихофития. Какво означава това ли? Много добре зная какво означава. Означава, че десет милиона микроскопични гъбички, слепени накуп около гадния косъм, са чакали да влязат в устата ми.

Започна да ми призлява.

— Водата кипи — победоносно съобщи собственикът.

— Остави я да кипи още осем минути — казах аз. — Да не искаш да пипна коремен тиф?

По принцип пия вода само ако нямам друг изход, колкото и чиста да е. Водата всъщност няма вкус. Приемам я, разбира се, под формата на чай или кафе, но дори за тези случаи гледам да си осигуря бутилки „Виши“ или „Малверн“. Избягвам водата от крана, тя е дяволско дело — често това са канални нечистотии под друго име.

— Скоро ще кипне така, че ще вдигне пара — каза собственикът, ухили се и се видяха зелените му зъби.

Свалих чайника и собственоръчно излях съдържанието му в бидона.

Върнах се в магазина, купих шест портокала, малка диня и добре увито блокче английски шоколад. След това се качих на моята лагонда. Най-после заминавах.

Няколко минути по-късно вече прекосявах подвижния мост, прехвърлен през Суецкия канал точно над езерото Тимсах. Напред се ширеше равната жарка пустиня, а тесният, покрит с чакъл път, се простираше като черна лента чак до хоризонта. Карах колата както обикновено, с шейсет и пет мили в час, отворил докрай прозорците. Въздухът, който влизаше, сякаш лъхаше от пещ. Беше почти пладне и слънцето сипеше горещите си лъчи право върху покрива на колата. Термометърът вътре показваше 103° по Фаренхайт. Но както ви е известно, малко по-високата температура не ме безпокои, стига да не се движа и да съм с подходящи дрехи — в случая бях облечен с бежови ленени панталони и бяла лека риза с вратовръзка от възможно най-прекрасната паяжинна коприна, тъмнозелена като мъх. Чувствувах се съвсем удобно, в съзвучие със света.

Минута-две ме блазнеше мисълта да изпълня en route още една опера. Настроението ми подхождаше за „Джоконда“, но след като изпях няколко такта от встъпителния хор, усетих леко изпотяване, затова спуснах завесата и наместо това си запалих цигара.

Вече пътувах през най-хубавия район за скорпиони на света и горях от нетърпение да спра, за да претърся местността, преди да преполовя пътя и да стигна до бензиностанцията в Бир Рауд Салим. Откакто напуснах Исмаилия преди час, не бях срещнал нито едно превозно средство, нито пък жива душа. Това ме радваше. Синай се оказа автентична пустиня. Спрях отстрани на пътя и угасих мотора. Усещах жажда, затова изядох един портокал. После нахлупих белия си тропически шлем и бавно се измъкнах от колата, от удобната си черупка на рак пустинник. Цяла минута стоях, без да се помръдна, на слънце посред шосето и премигвах, заслепен от околния блясък.

Пламтящо огнено кълбо, нажежена небесна шир, а под нея открай докрай огромно море от светложълт пясък, което сякаш не принадлежеше изцяло на този свят. В далечината на юг от пътя се виждаха планини — голи, светлокафяви, с цвета на танагрови статуетки с тънък пласт глазура в розово и пурпурно, те изникваха внезапно от пустошта и очертанията им се губеха в парещата мараня на небето. Тишината бе съкрушителна. Не се чуваше нито звук, отникъде не идеше шум, вдиган от птица или насекомо. Застанал сам сред горещото великолепие на този неземен пейзаж, аз изпитах странно, божествено чувство — сякаш се намирах на съвсем друга планета, на Юпитер или Марс, или на някое още по-далечно и необитаемо място, където изобщо не расте трева, нито пък залезът обагря облаците.

Отидох до багажника на колата и извадих умъртвяващата кутия, сакчето и лопатката. После се отклоних от пътя и тръгнах по мекия парещ пясък. Бавно навлязох стотина ярда навътре в пустинята, като гледах в краката си. Търсех не скорпиони, а леговища на скорпиони. Скорпионите са плашливи нощни твари, които денем се крият под камъни или в дупки в зависимост от вида си. Излизат на лов за храна едва когато слънцето се скрие.

Търсех скорпиона opisthophtalmus, който живее в дупки, затова не губих време да обръщам камъни. Оглеждах се само за дупки. Десет-петнайсет минути не открих нищо, а горещината взе да ми идва много, затова с неохота реших да се върна в колата. Тръгнах съвсем бавно назад, продължавайки да се взирам в краката си и тъкмо когато стигнах шосето и се канех да се кача на него, изведнъж на не повече от дванайсет инча от чакълената настилка, забелязах в пясъка дупка на скорпион.