Роалд Дал - Гостът

— Изабела също идва тебе.

— Не — казах аз.

— Да — каза тя.

— Против принципите ми е да пътувам с дама — казах аз.

Отпред се появиха светлини. Идваха от „Мена Хауз“, хотел сред пустинята, недалеч от пирамидите, където отсядаха туристи. Стигнах близо до хотела и спрях.

— Ще те оставя тук — казах й аз. — Времето, прекарано с теб, беше приятно.

— Значи не вземаш Изабела в Луксор?

— За жалост не. Хайде, бързо излизай.

Тя започна да се измъква от колата, после се спря, стъпила с единия крак на пътя, след което внезапно се обърна и ме заля с поток от много мръсни думи, който обаче се лееше извънредно плавно — такова нещо не бях чувал от устата на дама от… от 1931 година насам, от Маракеш, където лакомата стара херцогиня си пъхна ръката в кутията от шоколадови бонбони и бе ухапана от скорпиона, който бях прибрал на сигурно място там (том XIII, 5 юни 1931 г.).

— Отвращаваш ме — казах й аз.

Изабела изскочи навън и затръшна вратата с такава сила, че цялата кола се разтърси върху колелата. Отпътувах с голяма бързина. Благодарих на Бога, че съм се отървал от нея. Не мога да понасям красиво момиче с лоши обноски.

Както казах, наблюдавах в огледалцето, но засега сякаш не ме преследваха с кола. Щом стигнах до покрайнините на Кайро, започнах да се промъквам по странични улици, избягвайки центъра на града. Не бях особено разтревожен. Кралските копои едва ли щяха да предприемат нещо повече. И все пак би било глупаво да се върна в хотела при това положение. Пък и не беше нужно, тъй като всичкият ми багаж, с изключение на едно куфарче, се намираше в колата. Когато съм в непознат град и излизам вечер, никога не оставям куфарите си в хотелската стая. Обичам да разполагам с възможността да се придвижвам.

Естествено нямах намерение да ходя в Луксор. Сега възнамерявах направо да напусна Египет. Тази страна изобщо не ми харесва. Като си помисля, Египет никога не ми е харесвал. С кожата си усещах, че там не ми е уютно. Мисля, че това се дължеше на повсеместните нечистотии и на зловонието. Нека не си кривя душата — тази страна наистина е мръсна, пък и изпитвам силно опасение (макар да го казвам с неудоволствие), че египтяните се мият с най-малко старание от всички хора на света, вероятно с изключение на монголците. Несъмнено степента, с която мият съдовете си, също не отговаря на моя вкус. Ако щете ми вярвайте, но върху ръба на чашата, която ми сервираха вчера на закуска, имаше продълговат, засъхнал кафеникав отпечатък от устна. Пфу! Каква гадост! Гледах го втренчено и се чудех чия лигава долна устна е свършила тая работа.

Вече карах по тесните и мръсни улици в източното предградие на Кайро. Знаех точно къде отивам. Бях го решил още на средата на пирамидата, от която слизахме с Изабела. Заминавах за Йерусалим. Разстоянието — не си струва да се говори за него, а Йерусалим беше град, който винаги ми е харесвал. Нещо повече, това бе най-бързият начин да се измъкна от Египет. Набелязах си следния маршрут:

1. Кайро — Исмаилия. Три дни път. Ще изпея през това време една опера — както обикновено. Пристигам в Исмаилия в 6–7 ч. сутринта. Наемам стая, спя 2 часа. После — душ, бръснене, закуска.

2. В 10 ч. сутринта пресичам Суецкия канал по моста на Исмаилия, оттам — по шосето през Синайската пустиня към Палестинската граница. В пустинята — издирвам скорпиони en route . Време — около 4 часа. Пристигам на Палестинската граница в 2 ч.

3. Оттам продължавам директно за Йерусалим през Беершеба. Пристигам в хотел „Цар Давид“ за аперитив и вечеря.

Не бях пътувал по този маршрут от няколко години, но си спомних, че Синайската пустиня се слави със скорпионите си. Имах голяма нужда от нов женски екземпляр на opistophthalmus, и то едър. На този, с който разполагах в момента, за мой срам липсваше петото членче от опашката.

Не след дълго открих главното шосе за Исмаилия и щом тръгнах по него, подкарах моята лагонда със средна скорост 65 мили в час. Пътят беше тесен, но с гладка повърхност и нямаше движение. Наоколо се простираше огряната от лунната светлина пуста и неприветлива долина на Делтата — равно поле без дървета, пресечено от канали, с черна-черна пръст открай докрай. Неописуемо потискащо.

Но това не ме обезпокои. Аз не бях част от него. Стоях си напълно изолиран в собствената си разкошна черупчица, удобно ми беше като на рак пустинник, а се придвижвах далеч по-бързо от един рак. Само колко обичам да пътувам, да се срещам с непознати хора и нови места, да оставям обичайното далече зад гърба си! Това ме въодушевява повече от всичко на света. А как презирам средния гражданин, който се заселва на късче земя с тъпата си жена, за да се размножава, да се мъчи и да гние все в същото положение до края на живота си! И непрекъснато с една и съща жена! Трудно ми е да повярвам, че който и да е нормален мъж може да търпи една жена ден подир ден, година подир година. Разбира се, има и мъже, които не го правят. Но милиони се преструват, че трябва да е така.