Кит Далтон - Законът на Морган

Така продължиха да яздят и на третия ден Морган смяташе, че вече трябва да са доста наблизо. Но единственото, което знаеха за момента, беше, че мисията е някъде на север от реката. Стигнаха до място, където пътят изчезваше, и трябваше да се движат по скала. Скалата беше гладка и от едната страна имаше пропаст. Наложи се да слязат и да водят конете си близо миля. По скалата се виждаха слаби следи от каруца и който и да беше Коларят, трябваше да е доста луд, за да се реши да мине.

След като преминаха скалата, отново се метнаха на седлата. По едно време Тикнор забеляза.

— Изглежда, свещеникът доста се е парил с неприятности, щом е решил да заведе мисията си чак тук. В тези гори няма да има кой знае какво изкушение за индианците, които са с него.

И Морган си мислеше за това. Търговците на уиски, които все пак са се решили да стигнат чак до тук, трябваше да са най-решителните, които този занаят познава. Освен ако все пак няма някой друг път, освен този, по който яздеха. Първите сто мили след извора на Салмон в областта Сотуф реката течеше по сравнително равен терен, пълен с езера. Но това беше някъде далече на изток от този район. Може пък оттам да имаше някакъв път, за който Морган да не беше научил.

Знаеше, че отец Бодро не може да скрие цяла мисия. Това, което се опитваше да направи или изглеждаше, че прави, беше да предпази индианците от неприятности. Спомни си, че преди да премести индианците в района на Салмон, свещеникът имаше мисия на по-населено място и вероятно там си е имал неприятности и затова се е изместил чак тук. Логично беше. Индианци, които държаха дъскорезница, няма да са добре там, където дъскорезниците се държаха от белите.

— Хей, тук има някакви следи — посочи Тикнор надолу.

Виждаше се доста ясен път, който пресичаше близкия хълм през боровата гора. Тръгнаха по-бързо по него и стигнаха върха. Пътят продължаваше и нататък. Склонът не беше много стръмен. Пътят продължаваше към висок рид, покрай който се трупаха по-малки хълмове. Морган се надяваше, че няма да яздят още много, но кой можеше да каже. Никъде обаче не се забелязваше и следа от мисия. Нямаше пушек, не се чуваше и шум от дъскорезница, никакво чукане, нито един звук, който да подсказваше, че наблизо кипи ежедневна работа. Слънцето прежуряше и никъде не се усещаше и най-малкият полъх от вятър.

— Ще се наложи да продължим — предложи Морган.

— Да, ще трябва — кимна момчето. — Май че вече трябва да сме наближили. Знаеш ли, ако все пак са някъде там, се стараят доста, за да пазят тишина. Да не би да е неделя?

— Не е неделя. Хайде да тръгваме.

Морган знаеше, че това трябва да е мястото, където би трябвало да бъде мисията. Не можеше да си обясни откъде го знае, просто беше разбрал. Нямаше никакво шесто чувство или втори глас, който да му нашепва, но знаеше. Усещаше надвиснала опасност.

Така се спуснаха надолу с конете си и продължиха по равното. За известно време пътят вървеше близо до дърветата, но след малко те се разредиха. В далечината зърнаха ястреби, които кръжаха ниско над земята.

— Кръжат над нещо мъртво или над хранителни остатъци. — Тикнор засенчи очите си с шапката. — Какво ще кажете, мистър Морган?

— Или едното, или другото. — Знаеше, че момчето е право, не можеше да е нищо друго.

Когато се изкачиха на върха на следващия хълм, видяха мисията. По-скоро изглеждаше като селище на нез перс, отколкото на мисия. Няколкото губи сгради изглеждаха така, както и във всеки малък град на белите. Бяха построени от груби трупи и едната явнсьбеше дъскорезницата, защото беше отворена от двете страни. Морган бръкна в багажа и измъкна малък бинокъл. Беше доста стар и го имаше от много години, не беше силен, лещите му бяха зацапани и трябваше да го поизчисти малко, за да погледне през него.

Да, това беше дъскорезницата. Зърна блестящото назъбено острие на триона. Една от другите сгради беше навес за готовия материал. И тя беше отворена от двете страни като дъскорезницата и вътре се виждаха дългите трупи, наредени една до друга. Третата сграда приличаше на училище. Премести малко бинокъла и встрани от сградите, почти невидима от дърветата, зърна по-малка постройка. Това явно трябваше да е къщата на свещеника, малка, спретната, боядисана в бяло. Изглеждаше така, сякаш отецът не искаше да се меси в живота на индианците. Явно беше учтив и щедър човек, щом беше решил да ги остави да се развиват сами.

Премести наляво и надясно бинокъла. Селището беше изоставено, не се виждаше никаква жива душа. Нищо не помръдваше, даже и кучета не се виждаха. Къщите на индианците, наредени в кръг, бяха непокътнати, но празни. Подаде бинокъла на Тикнор.