Кит Далтон - Законът на Морган

Слънцето вече наближаваше линията на хоризонта, а те все още не бяха изминали много и доста път трябваше да яздят, докато стигнат до Салмон.

— Ужасно мълчалив сте, мистър Морган — прекъсна момчето тишината по едно време. Морган го погледна.

— Направи ми една услуга. Не говори, разбери, не говори! Не обичам да говоря и не обичам да слушам. Разбра ли?

— Както кажете, мистър Морган — кимна младежът, — но преди да спра да говоря, искам да разберете нещо.

— Какво е то? — попита вяло той.

— В багажа на товарния кон има дузина бири. Докато бяхте зает с мис Йодър, ги купих. Знам колко обичате бирата. Всяка неделя сядате на верандата и пиете бира, много бира и въпреки това нищо не ви става.

Морган тръсна глава и веднага болката се усили.

— Да не би да искаш да ме направиш пияница, друже?

— Ни най-малко, мистър Морган. — Момчето беше искрено. — Зная колко много обичате вашата бира, но предположих, че ще забравите да сложите от нея за из път. Затова реших да купя малко.

— Направил си добро нещо. — Морган се почувства по-бодър. — Преди да се стъмни, ще се наложи да се установим някъде. Проклетата ми глава ме боли така, сякаш ще се сцепи. Най-добре ще е да си легна по най-бързия начин.

Момчето явно остана доволно от похвалата.

— Преди още да се обърнете, вече ще съм приготвил вечерята и ще съм отворил бирата.

— Още по-добра идея — кимна Морган. — Защо да не изкараш една бутилка и сега?

Докато яздеха така, той започна да отпива на малки глътки от нея. Не беше от бирата от Сан Франциско, но все пак ставаше и главоболието му попремина.

Момчето започна да се променя много по-бързо, отколкото очакваше.

След още две бири, които изпи с вечерята, Морган легна и заспа веднага.

Когато отвори очи рано на другата сутрин, главоболието му беше изчезнало, също и гадното настроение. При допир лицето и отстрани главата му го боляха, но иначе Всичко друго беше наред. Зачуди се дали можеше да избегне боя, ако беше седнал с Латимър за по една бира и да си побъбри с него. Не, не беше сигурен дали щеше да успее. Латимър гореше от желание да се сбие с него. Както и да е, можеше да се опита, но ако минеш определената точка, до която все още искаш мир, започваш да се излагаш пред другите.

Доволен беше, че момчето беше там. Ако не беше то, сигурно щеше да получи як тупаник от Латимър и хората му. Разбира се, можеше да ги застреля или да ги накара да го оставят на мира чрез оръжието си. Но извади ли револвера, трудно можеше да се спре да не натиска спусъка, а това веднага щеше да докара шерифа или някой от помощниците му. Благодарение на момчето поне това беше предотвратено.

Йънг Тикнор усети, че се е събудил, но не каза нищо. Вече беше станал, запалил огъня и приготвяше закуска. Месото и кафето миришеха доста съблазнително и раздразниха апетита на Морган, който не беше хапнал много предната вечер. Бяха се спрели да пренощуват на един хълм близо до вливането на Салмон в Змийската река. Ревът на двете буйни реки се чуваше до тях като тих тътен. Изправи се и момчето веднага се обади:

— Вече се погрижих за животните, мистър Морган. Напоих ги и ги вързах да пасат ей там.

Трите коня, вързани с едно въже, пасяха спокойно на единия склон на хълма, където тревата беше зелена и буйна. Утрото беше меко и влажно. През нощта беше поваляло и сега навсякъде се стелеха късове мъгла, която веднага щеше да се разсее, след като изгрее слънцето.

Когато утрото блесна с цялата си свежест, те вече бяха на път. Трябваше да изминат около деветдесет мили, но ако тръгваха рано и спираха късно да пренощуват, можеха да успеят да ги изминат и за три дена. Ако имат късмет, помисли си Морган. Съвсем естествено щяха да намерят мисията рано или късно, но той въобще нямаше намерение да си губи много времето, особено ако се окаже, че няма нищо интересно. Отдалечаваха се все повече от заселените райони, от градовете и селата, където се носеха слухове за война. Войната, която все още си беше само слух, може да избухне, преди да са се върнали точно в района, в който са навлезли.

Покрай реката се виеше стар път, който по-скоро приличаше на пътека. Ако все пак някой го използваше, то минаваше доста рядко. Виждаха се следи от каруци. На места бяха заличени от постоянните дъждове, но все пак водеха във вярна посока. На едно място те се насочваха право към реката. Тук те спряха и разседлаха конете си. Първо пуснаха товарния кон. Ако не успеше и го отнесеше реката, тогава щяха да останат без храна и кафе. Можеха да преживеят и без кафе, но да се опитат да стрелят по дивеч в този изоставен район щеше да им коства много време. Морган се притесняваше и за останалите бутилки бира. Беше решил да пие само по една на ден, и то след като се установят за нощувка. Всичко това не беше сигурно, ако конят не успееше да премине реката, но явно късметът им работеше.