Кит Далтон - Законът на Морган

Тя вкарваше и изкарваше пръста си, без да издаде и звук, въртеше го наляво-надясно с ожесточение, а черните й очи не го изпускаха нито за миг. Морган никога не беше използван от някоя жена по този начин. Белите жени обикновено се задъхваха и пъхтяха, говореха мръсни думи, а понякога и викаха. Тя не правеше нито едно от тези неща, но той усещаше, че в нея се събира мощен оргазъм. Тялото й стана мокро от пот, тя заби пръсти в тялото му, след което навлезе в нещо като епилептичен припадък, защото започна да вие като вълк. Звукът беше толкова ужасен, че косата му се изправи. Той се изпразни в нея, но тя продължаваше да се тресе и вие дълго след като той свърши.

След това се изправи, закопча панталоните си и тъкмо се пресягаше за колана, когато дочу тропот на галопиращи кон, след което и бойните викове на индианци. Веднага изтича навън и зърна четирима индианци, нашарени с цветовете на войната, да се приближават бързо към него. Една стрела изсвири покрай ухото му и той веднага стреля по този, който я пусна. Успя да го улучи и той се строполи на земята. Зад него тримата го прескочиха с конете и продължиха към него. След това внезапно завиха настрани и започнаха да се отдалечават. Това му даде възможност да открие точна стрелба, от която единият от тримата изкрещя, явно беше ранен. Продължи да стреля, докато свърши куршумите, след това започна да пълни револвера си. Ядоса се, че пушката не беше с него, но я беше оставил заедно с коня до едно дърво преди селището. Този път индианците идваха право към него, стрелите свистяха край него. Успя да убие още един от тях, но след това забеляза, че иззад дърветата се показват и други. Разбра, че даже и да беше с пушката, нямаше да успее да се справи с тях. Револверът му имаше само шест куршума, а нямаше да има време да презареди, преди да го застигне някоя стрела.

Идваха към него в галоп, явно решени да го убият. Бяха вече почти до него, когато чу изстрел отстрани. Момчето се беше включило точно навреме. Погледна към него и го видя как се придвижва бавно, като се прицелваше от време на време. При всеки изстрел един от индианците падаше от коня си. Колко хладнокръвно и лесно убиваше един по един червенокожите, без те да успеят да направят нещо! Хванати в капан между момчето и Морган, останалите се опитаха да избягат, но Морган успя да застреля двама, докато момчето чевръсто се справи с останалите. Понитата, изплашени, изчезнаха веднага в гората и всичко внезапно утихна. Чуваха се само стоновете на един ранен индианец. Преди Морган да каже и дума, Тик-нор го застреля в главата.

След това се приближи до него и се усмихна леко. Това беше последното, което той очакваше, но все пак успя да се прикрие. Момчето все пак успя да застреля първите си жертви, въпреки че те бяха индианци, и това явно му харесваше. Чудеше се дали ще успее да го спре сега, когато вече беше опитал вкуса на убийството. Личеше си, че е доста доволен от себе си. Не му благодари, даже и не почувства капчица благодарност, въпреки че му спаси живота.

— Доста време ти отне, докато се върнеш — каза той. Нищо не можеше да смути момчето в мига на славата му.

— По-нататък между дърветата открих гроба на свещеника. Беше доста плитък и зверовете го бяха изровили. Беше доста поизяден, но все пак си личеше, че е свещеникът. Отгоре му стоеше черното расо или както там го наричат. Нямаше никаква лопата, затова го сложих обратно в гроба, след това започнах да търся камъни, за да го покрия. Мисля, че тези са го убили и са погнали останалите, които са успели да избягат. Какво мислите за това, мистър Морган?

Момчето беше наистина спокойно. Разказваше за мъртвия свещеник даже без да се намръщи. Със същия ефект можеше да говори за оста на колелото на някоя каруца, което трябва да се смени.

— Мисля, че това са доста големи неприятности — беше единственото, което успя да отговори.

Тикнор хвърли поглед в къщата на вожда.

— Хей, вътре има някаква жена.

Морган кимна.

— Да. И ще ни каже всичко, което се е случило тук.

Смяташе да я убие, ако не иска да говори.

Изкара я навън и я накара да коленичи. След това допря револвера до главата и й смъкна предпазителя. Докато не се чу щракането на предпазителя, очите й бяха безизразни, но след това по лицето й се изписа страх.

Мъртвите индианци лежаха в прахта под горещото слънце. Нямаше да мине много време, преди да започнат да се разлагат. Индианката, както и да се казваше, не искаше да погледне към тях. Това е добре, помисли си той. Мисията все пак я беше цивилизовала достатъчно, за да я накара да се плаши от смъртта.