Петер Жолдош - Задачата

— Можеш да ме накажеш! Чакам!

— Само с едно нещо мога да те накажа, но то ще бъде по-жестоко, отколкото всеки един от вас заслужава.

— Хайде, чакам, Мат!

За Дие нямаше по-голямо удоволствие от това, да извади Мат от равновесие. Каквото и да й костваше.

— Искаш ли да отговориш, Дие? — запита я тихо Мат.

— Защо да не искам.

Но още щом го каза, усети, че не трябваше да го изрича.

— На всичко ли ще отговориш, Дие? — Мат почти зашептя. — За залива, за морето, за хълмовете, за годините, които си прекарала с Грон, за всичко ли? Като че ли от следващата минута всичко започва отначало. И нека няма нищо, само тези стени, „Галатея“, а вън…това, което е!

Мат показа към онази точка на тавана на командна та зала, където консоциаторът висеше готов, сякаш в следващия миг щеше да се спусне надолу.

— Ако действително в тебе говори Жил, би трябвало да знаеш за какво мисля?

Грон напрегнато следеше всичко и не проумяваше нищо. И в себе си чувствуваше присъствието на Жил, но когато помислеше за него, изскачаше само Задачата. Още по-силно чувствуваше, че Мат е прав и на всяка цена трябва да стигнат до Земята. Дие лъже! Грон се уплаши да не би да говори на глас, но се съвзе. Точно така, лъже! Бе щастлив, че с помощта на Жил се бе осмелил да го помисли. Дие е прекрасна, но е време да я смъмри малко. Не може само да…

— Престанете!

Всички учудено извърнаха глави към Опе. Изпод току-що сменената превръзка очите му излъчваха неизмерима ненавист. Мат се бе старал да го удари твърде предпазливо, но за съжаление ръбът на капака от изкуствена материя се оказа по-остър, отколкото предполагаше.

— Това няма никакъв смисъл — продължи Опе, — ще изпълним Задачата. Не можем да сторим нищо друго. А после…

— Не! — прекъсна го Еви. — Дотогава.

— После — повтори натъртено Опе. Дие ги гледаше, без да проумява нищо.

— Какво има? За какво говорите?

— За същото, Дие. — Гласът на Мат бе спокоен. — Дотогава ще служат на Задачата, а после ще търсим отговорност.

— Защо по дяволите трябва да говорим за това? — избухна Опе. — Непрекъснато бърборим. Благодаря ти, Мат, че не ме сложи с Дие в една смяна. Имаш ли някакво възражение да започнем ние?

— Ще издържиш ли?

— Да, само излезте по-скоро!

Не знаеха колко дежурства бяха изминали след смъртта на Аро. Часовете изпълзяваха заедно с тях и отново потъваха в нищото, когато все по-уморени от работата се тръшкаха на дюшеците. „Галатея“ все още висеше неподвижно в мрежата на звездите. Нямаше вече нито минало, нито бъдеще. Безкрайността бе пронизала двойната броня на космическия кораб и изпълваше всяка тяхна клетка. Те гледаха с безкрайността, работеха с безкрайността, знаеха, че установеният ред не бе вече от командите на Мат, а от „неуловимия“ във всеки един от тях. Над главите им, на екрана в командната зала се променяше само една-единствена звезда. Жълтата й светлина ставаше все по-ясна и понеже знаеха, че трябваше да се усилва, с всяко изминато дежурство усещаха — нямаше смисъл по друг начин да се измерва несъществуващото време, — че светлината все повече се усилваше. Тази звезда бе капризна, лъчите й носеха скрито, но разбираемо за всички послание. Там. Дотам. Или както Еви каза — дотогава. Но това „дотогава“ отдавна бе вече изчезнало, бе изгубило смисъл. Останала бе само Задачата и единствената възможност да я осъществят — дежурствата. Дванадесет часа на командния пулт, останалите дванадесет в кабината и безсъзнание, докато безкрайността в тях оставаше жива и будна.

В един определен момент от времето, извън тяхното съществование, когато бе на смяна, Еви спря до Мат:

— Кога най-после ще смъкнеш това от врата си? Мислиш, че още значи нещо ли?

По умореното и кисело лице на Мат трепнаха мускулите. Той измъкна оръжието от калъфката и го подаде на Еви.

— Заповядай! Вземи го! Или го дай на Опе, като се върне от реакторите. Може той да му се зарадва повече.

— На мен не ми е нужно, на Опе — също. Сложи го някъде!

Мат го повъртя малко в ръцете си и го окачи на подлакътника на креслото.

— Вече няма нужда от него. — Еви посочи към звездите. — Мисля, че не е прекалено, ако кажа, че сега ни заповядва единствено Слънцето.

— То ни заповядваше и тогава, когато не се различаваше от другите звезди. Еви кимна утвърдително.

— Така е, жалко, че не помислих по-рано за това. Но онова, другото слънце, под лъчите на което израснахме, бе също като това, Мат! Кое тогава е истинското?

Мат мълчеше.