Петер Жолдош - Задачата

И двамата се засмяха.

— Приятни сънища, Мат!

— Благодаря! А ти внимавай!

— Както винаги!

— И ако ви остане време, прегледайте заедно с Опе всичко около реакторите. Управлението, модераторите, всичко! Роботите да застанат по местата си!

— Това означава, че…

— Да. Когато се събудя, ще направим пробна експлоатация, а през следващата ми смяна започваме спирането.

От дългите цикли на спирането пространството все повече губеше от своята непроменяемост. Безкрайността вече не тревожеше съня им. Увеличената сила на притеглянето бе причинена не от спирането, а от Слънцето, което отдавна не можеше да се нарече звезда. Искреше, блестеше, а короната му поглъщаше все повече звезди.

Орбитата на „Галатея“ включваше с равнината на еклиптиката ъгъл около 60 градуса и някъде на предписаната точка между Марс и Земята пресичаше пояса на малките планети. Но и с тази неточност бяха доволни. По време на корекцията Слънцето отново затанцува по най-горния екран, но после се плъзна към края му. Бяха извън орбитата на Марс, но Мат знаеше от каталозите, че тук трябва да има автоматична космическа станция. Не знаеше наименованието й, затова даде стандартно повикване. През първите три часа не получиха никакъв отговор и Мат тръгна да спи.

— За сто и седемдесет години да бяха сменили дори и десет пъти позивния сигнал, но да не бяха променяли дължината на вълните. Спомням си как Сид постоянно ругаеше различните комисии по усъвършенствуването, заради които навигаторите всеки пет години трябваше да учат нови означения.

Установи автомата така, че всяка минута да дава стандартен сигнал. Мат посочи уреда на Еви, който бе започнал вече да се нервира.

— Излишно е да си дереш гърлото. Ако някой се обади, нашите автомати ще уловят сигнала, няма да изгубим връзката. Тогава ще включиш. И не бъди нетърпелив. „Търпението е най-голямата добродетел за навигатора“ — така казваха по моето време. Но досега не съм видял нито един да притежава тази добродетел.

Бяха го изправили пред комисията и не можеше да се защити. „Аз изпълних само своята задача“ — повтаряше обезпокоен, когато произнесоха присъдата му. Смърт. И Биънс беше сред тях, печално гледаше тавана и слушаше с нетърпеливо кимване условията на репрограмите, осъществени с по-малки дози. „Този етап на експериментиране, за който споменава Безименния — каза тихо на членовете на комисията, — отдавна го минахме, но той не доведе до някакви съществени резултати.“

— Но ние получихме маймуни със съвест.

— Как можеш да говориш така — закрещя Биънс, — никога в живота си не си употребявал думата маймуна! Винаги си ги наричал човекоподобни примати! Мислиш, че като си осъден на смърт, всичко ти е позволено?

— Считате ли за нужно Безименния да се подложи на психиатричен преглед? — председателят на комисията учтиво попита Биънс.

— Не, отдавна го познавам, беше ми сътрудник. Талантлив е, но е безнадежден и… хм… доста колеблив. Гласувам за присъдата. — Биънс изрече твърдо това, гледайки в очите председателя. — Всички осъдени на смърт са непоправими, той и по-рано бе такъв.

— Вие — усмихна се председателят — имате право само в едно нещо. В задачата. — И махна на роботите да го отведат.

Когато първият от тях се допря до него, той започна да размахва ръцете си и да крещи.

— Мат, Мат, какво ти става? — обезпокоен, Еви го раздруса. Виках те, но спеше толкова дълбоко, че не можа да се събудиш. Когато слязох… крещеше нещо несвързано, разбрах само името на Биънс.

Объркан, Мат зяпаше пред себе си.

— Произнесоха присъдата.

— Какво бръщолевиш? Събуди се! Мат прокара ръка по лицето си.

— Прав си. Още не сме стигнали дотам. — После извърна глава. — Обадиха ли се? Но, разбира се, щом си тук.

— Обадиха се, но нищо не разбирам. Повтаря едно и също.

Мат се засмя.

— Какво очакваш от един автомат?

— Но това, което казва, не го разбирам. Забрана за кацане на Фобос и Деймос и че само южният център на Луна—Клавий — приема.

— И не го разбираш? Нямаме нищо общо с двете луни на Марс. Ако не знаеш, Марс сега е с четвърт орбита пред нас. Кой е казал, че иска да каца там? Важен е Клавий. Каза, че приема ли?

— Да, така каза, само Клавий приема.

— И това е добре. Взели те в регистър? Еви се стараеше да не изостава от Мат, който тичаше към асансьора.

— Какво да ме прави?

— Явно е и това не знаеш. А един бъдещ навигатор трябва да е наясно и с междупланетната бюрокрация. Ще продиктуваш данните ни, а те ще се поразровят в Паметта, да видят дали съществува такъв космически кораб. Дотогава официално няма да съществуваме.