Петер Жолдош - Задачата

— Истинското, истинското… — продължи Еви, — струва ми се, че няма отговор. Нашето слънце си остана истинско, докато го изоставихме, а това, новото…Само едно ми кажи, Мат: заслужава ли си всичко това?

Очите на Мат се разшириха.

— Заслужаваше ли си? Отговаряй, Мат! В началото загинаха четирима, те бяха хора, макар и по-развити от нас. Двама убити, другите двама умряха по-рано — ти ми разказа веднъж за това, — уби ги петият, който изчезна. Бяхме седем. Аро умря, Неа е жива, но все едно сме без нея. Останахме петима и какво струва това, което направихме досега. Напразно ще нарекат на наше име улици и площади. Онзи залив и онова море никога няма да могат да се върнат. Не ни трябва признателност!

— Тогава защо се измъчваш да мислиш?

— И ти знаеш, но се правиш, че не разбираш. Не искаш да разбереш. Заслужават ли тези данни, които ще занесем на Земята, смъртта на дванадесет човека, заслужава ли си, че на Земята ще узнаят за една планета от такъв и такъв вид, с такава орбита и повърхнина, годна за живот? Ние, наследниците на Жил, знаем, че на Земята още преди старта са предполагали с голяма вероятност, че на нашата планета може да има живот. Точно затова е дошла и „Галатея“ при нас. „Галатея“ не успя, но следващият космически кораб след столетие щеше да отнесе данните до Земята.

— Но друг космически кораб не дойде. Еви размишляваше.

— Вярно е. Трябвало е да пристигне, когато ние още не сме били родени. Ако бяха дошли, щяха да намерят „Галатея“ и ние сега…Можеш ли да ми обясниш защо не са дошли?

— Може би са изменили изследователската програма? Незавръщането на един кораб е повод в ръцете на тези, които искат да отидат другаде. Но това вълнува и мен, защото Задачата изпълняваме ние.

— Ще я изпълним, Мат, сега това е безспорно. Но аз чаках друг отговор. Реално ли е равенството между смъртта на дванадесетте човека и постигнатите резултати?

— Дали е реално, това ние не можем да кажем!

— Не отклонявай, Мат! Целта и средствата, не самоволните жертви и резултатът… Не чувстваш ли, че тук е грешката, в това твърде грубо равенство… Как Жил е приел такава отговорност? Ти трябва да знаеш по-добре от мен! Ти си първото, най-съвършено копие! Отговаряй, Жил!

Мат мълчеше.

— Кажи най-после нещо!

— Не отговаря!

— Какво?!

— Жил не отговаря. И ти имаш същата репрограма, Еви, макар и малко изменена. Ако нещо си е заслужавало — признавам, почти случайно, — това е било, че съм открил начина за правилно пренасяне на репрограмите. Но този успех, който толкова дълго чакахме на Земята, е второстепенен продукт. Той се роди от Земята, но не в интерес на целта. Той нямаше нищо общо с данните за биосферата и вида на планетата. В това мога да се закълна. Ако не ми беше дошло на ум, не бих защищавал тези резултати. Преди малко ми каза, че съм най-съвършеният. Не е вярно! Жил се двоуми в теб, съвестта го гризе. Но за какво е трудно да се формулира, поне аз не знам. Винаги и всякога ще виждам само Задачата. Това е моето лично съвършенство. Не зная дали е достатъчно, за да ме спаси от отговорност. Струва ми се, че не, но това ще решат те.

— Хората ли?

— Кои други? Направих го заради вас, заради науката.

— И какъв въпрос очакваш от нас?

— Не зная. Ти каза: убих дванадесет човека. Аз, Жил, съм във всеки един от вас, помагам ви и ще умрем заедно! Убийството на всеки един от вас е самоубийство за останалите.

— Отдавна знам, че Аро не го уби ти.

— Разбира, се. Но не става дума за това, а за всички нас. И за твоето безпокойство… Знаех предварително всяка твоя аргументация. Затова ми бе много трудно да отговоря.

— А ние трябваше да продължим да мислим и пак щяхме да стигнем дотам. Щях да взема в ръцете си пистолета, и то на време, а не когато се изясни, че неправилно сме пресметнали енергията и ни е останал един-единствен път.

Мат се надигна от креслото и се облегна с две ръце на командния пулт.

— Уморен съм. Ще ме смениш ли?

— Добре.

Еви седна и очите му заоглеждаха уредите. Включи и започна контрола. Пръстите му сръчно се плъзнаха по пулта.

Мат го гледаше с тъжна усмивка.

— Прекрасен навигатор.

Еви извърна глава. Очите му насмешливо проблеснаха, но в тях имаше и малко тъга.

— Защо? Сега не съм ли прекрасен? Знаеш ли, Грон все още говори за залива, не за онзи, който беше, а за новия, който предстои. А това — погали пулта — вече обикнах и свикнах. Кажи, бих ли могъл да стана навигатор на друг космически кораб?

— Да. Дори мога да те препоръчам. Знаеш, че познавам, когото трябва.