Ашли Сноу - Мод

Даде си сметка, че щом може да замине надалеч, тогава значи може и да се върне някой ден! Англия щеше да си бъде все там. Бъдещето бе непознато, но поне не криеше заплаха за арестуване нито за нея, нито за Алън. Това нямаше да се случи дълго време, а най-вероятно — никога. Засега бяха свободни.

А морето беше прекрасно! Прекрасно!

— Добро утро, мис Мейкджой.

Мод се обърна и видя Джошуа Бенет, застанал близо до люка. Носеше строга черно — сивкава перука, която се спускаше под широка триъгълна шапка. Тя се усмихна, а той се облегна до нея на перилата и каза:

— Не съм ви виждал, откакто тръгнахме, и се страхувах да не сте хванали mal de mer. — Мод го погледна неразбиращо. — Морска болест. Често се случва, ако не сте привикнали към вълнението.

— Да. Бях малко болна — отвърна тя, тъй като предпочиташе той да си мисли това, отколкото да узнае истинската причина за оставането й в каютата. — Но сега се чувствам много по-добре. — Тя погледна към потъмняващата синева на океана. — Нали е прекрасно?

Очите му не се отделяха от грейналото й лице.

— Да. Това е първото ви пътуване по море, така ли?

Мод отметна един дълъг кичур коса, който вятърът бе залепил на челото й.

— Да, така е. Всъщност изпитвах известна носталгия по дома, докато красотата на изгрева не засенчи всяка друга мисъл. Дава ми странното усещане, че с всяко потапяне на носа на кораба се отдалечаваме все повече от Англия.

— Сигурно много обичате Англия. Откъде сте?

— От Съфолк. Торнууд Менър, близо до Тетфорд. Всъщност родителите ми починаха преди няколко години, така че мястото не ми липсва много, нито пък хората. Но все пак то бе моят дом, докато сега всичко, което се намира пред мен, е чуждо и непознато.

Той се облегна на перилата, кръстоса ръце и се загледа в движението на вълните.

— О, колониите няма да ви се сторят толкова чужди. В края на краищата те са английски и там се срещат същите добродетели и пороци, както в родината. Разбира се, има си някои изцяло техни. Освен това там непрекъснато пристигат и заминават кораби, които ще ви отведат у дома, ако много ви домъчнее.

— Колко ще продължи пътуването?

— Около шест седмици, зависи от времето. Отивам там за четвърти път и само веднъж ни се случи да попаднем в толкова опасна буря, че вятърът ни отнесе встрани. Капитанът мисли, че това ще бъде едно доста спокойно плаване.

— Дано излезе прав. Конвоят на генерал Уилкс много далеч пред нас ли е?

— Само около един ден. Основната част на флотата остана да чака флагманския кораб до островите Сили и това я задържа. Мисълта, че са така близо до нас, е успокояваща, нали?

Мод погледна към сивия хоризонт, където, отвъд линията между океана и небето, Алън и Джеръми опитваха новия си живот на борда.

— Да, успокоява.

Въпреки че Мод не можеше да знае това, отвъд същия хоризонт Алън и Джеръми седяха заедно до перилата на кораба и наблюдаваха как първите лъчи на същата зора хвърляха златист прозрачен воал над източното море. Бяха станали преди два часа. Стейси — техният старши сержант, ги бе измъкнал от неудобните им хамаци. Главната роля на старши сержанта бе да направи от нещастните, насила вербувани войници нещо, приблизително подходящо за Осми кралски полк.

Джеръми не беше толкова наивен, за да се прехласва по розовото зарево на зората, а бързо се върна, за да почисти затвора на дългата си кремъклийка. Това бе за втори път, а знаеше, че ще има още две инспекции, преди да мине проверката на старши сержант Стейси. Гърбът още го болеше от ударите, които придружаваха всеки неуспех, а щеше да има и доста други, преди да приемат състоянието на пушката му за задоволително. Мислеше, че вече би трябвало да е свикнал, но вероятно бе прекалено рано. Бе попаднал твърде бързо и внезапно в армията, за да може да се приспособи към живота в нея. Той с изумление видя как Алън сложи цевта на своята пушка на коленете си, а ръката на перилото.

— Къде е Стейси? — попита тихо Джеръми.

— Току-що слезе долу — отвърна Алън, загледан в сивото море.

— Ако бях на твое място, нямаше да бързам да си почивам. Напълно типично за тази гадина е да ни накара да си мислим, че е долу, а всъщност да изчаква да види дали ще напуснеш поста си.

— Да — провлече Алън. — Някой ден, когато това свърши, смятам да пречукам това копеле. Когато приключа с другата си набелязана жертва, естествено.

— За Бога, не мислиш още за това, нали? След всичко, което се случи…

— Точно заради всичко, което се случи.