Ашли Сноу - Мод

— Може би ще разберете, мадам, че е във ваш интерес да ни помогнете. Самата вие не сте извън подозрение.

Мод се хвана за колоната и се обърна към него.

— Какво говорите? Дори не знам какво означава якобит! Как мога да бъда замесена?

— Вероятно не в тази конспирация, но има други причини за нарушаване на закона. Известно ли ви е, че някакъв адвокат от Съфолк обикалял театрите в Лондон и разпитвал за вас? Или по-скоро за Мод Мелингам? Това е истинското ви име, нали?

Коленете й се разтрепериха и тя стисна по-здраво кръглата дървена подпора. Умът й заработи бързо, за да намери подходящ отговор. Със сигурност ако този човек знаеше защо я търси адвокатът Рамзи, щеше да издаде заповед за арестуване и за нея. Реши да блъфира.

— Знаете, че е то. Но какво общо има това? Много актриси приемат театрален псевдоним.

— Така е. А други го правят, за да скрият миналото си. Ако в миналото си, мадам, вие имате нещо, което искате да скриете, предполагам, че ще бъде от полза за вас да ни помогнете да намерим Алън Дезмънд.

Значи не знаеше за брошката! Тя пусна колоната и се залови да оправя ръкавите си, за да прикрие израза на облекчение, появил се върху лицето й.

— Изобщо нямам какво да крия. Казах ви, че не знам къде е Алън, но можете да претърсите стаите ми, за да се уверите, че не е там. Повече нищо не мога да направя за вас.

Евърли тръгна нагоре по стълбите и направи знак на двамата войници да го последват.

— О, възнамерявам да претърся стаите ви с двояката цел да потърся Дезмънд и да намеря още доказателства за вината му. И подозирам — добави той, като спря до нея, за да й отправи още един от страшните си погледи, — че както сте увлечена от този човек, дори и да знаете къде е, пак няма да ми кажете.

Мод не му възрази. Тя само се усмихна и му махна да продължи нагоре по стълбите, като наум благодари на Бога, че Алън отплава с войската. Разбира се, накрая Евърли щеше да научи истината, но поне засега Алън щеше да бъде извън обсега на дългите му ръце. Още един ден и тя самата също щеше да се измъкне от дългите ръце на адвоката Рамзи.

Благословени да са колониите!

Мод осъзна цялата чудовищност на това, което бе извършила, едва дванадесет часа по-късно, след като корабът бе напуснал пристанището на Бристол. „Мария Луиза“ отплава с отлива веднага щом се стъмни. Нощта бе почти безлунна. Мракът се спускаше наоколо като плътна, тежка завеса. Мод незабавно слезе в мъничката, тясна каюта, която щеше да споделя с още три жени, и остана там, като ту се опитваше да заспи на неудобната дървена койка, ту сядаше до закованата за пода маса и съзерцаваше слабата, сребриста светлина на един фенер, която самотно се прокрадваше между дъските. С всяко проскърцване на кораба тя си мислеше, че нахълтва Джефри Евърли, придружен от кралските си гвардейци, за да я измъкне оттук и да я отведе в затвора. Опаковането на личните й вещи и всички принадлежности на трупата и след това товаренето им в трюма бе задържало страха й. После въжетата на кораба бяха окончателно прибрани и той тромаво се насочи към пролива. В този миг страхът отново я завладя. Тя бе убедена, че щом свободата е толкова близо, нещо трябва да се случи, за да провали бягството й.

Но нищо не се случи и в малките часове на нощта, след като Кити, Ева и Франсис вече си бяха легнали. Накрая заспа от изтощение. Когато се събуди, зората се промъкваше през тясното прозорче и изпълваше каютата с мека, сива светлина. Тя бързо се разсъни, отметна завивките, изстена, когато усети, че цялото тяло я боли от неудобната койка, облече една рокля и се изкачи по стълбата на палубата.

Стоеше опиянена. Лекият ветрец милваше страните й и лениво пърхаше в платната над главата й. Корабът спокойно се издигаше и снишаваше, носен от вълните, следвайки посоката на вятъра. Мод едва не изгуби равновесие, когато тръгна към перилата, за да погледа водата. Накъдето и да погледнеше, накъдето и да се обърнеше, виждаше само вода — обагрена в розово от зората. Повърхността бе леко набръчкана на малки вълнички, които стигаха до самия хоризонт.

Завладя я усещането, че сред този безбрежен океан се намира на една малка, подскачаща дървена тресчица. Отправи взор на изток, където златни и сиви оттенъци предизвестяваха изгрева на слънцето. За първи път осъзна, че оставя всичко познато зад себе си. Англия, родният й дом… се изплъзваха като зрънцата в пясъчния часовник. Когато се обърна на запад, където хоризонтът бе все още тъмен, тя разбра, че там я очакват пустота и непозната страна, и усети в очите си да напират парещите сълзи на непреодолима тъга. Това бе нов страх, различна тъга и за миг тя се поколеба. След това се овладя.