Ашли Сноу - Мод

— Но аз не лъжа! Наистина съм девствена.

Мин се замисли.

— Мисля, че ти вярвам. Сега разбирам защо Елиза толкова те превъзнасяше пред лорд Понсфърд. Той ще плати доста голяма сума, за да те дефлорира — това му е специалността.

Мод ужасено я погледна.

— Да не искаш да кажеш, че…

— Точно така. С него ще започнеш. След това ще обслужваш всички появили се клиенти, както правим ние.

Мод бе пресушила сълзите си. Под обзелото я объркване започна да се надига бавна и заплашителна вълна на ярост.

— Но аз не го харесвам. Мисля, че това е най-отвратителният мъж, когото някога съм виждала.

— Това няма никакво значение. Никой не го харесва. Той е отвратителен. Но е и много богат, и ако си достатъчно хитра, ще можеш да се измъкнеш оттук много по-бързо, отколкото се надяваш.

— Никога няма да легна с него!

— Разбира се, че ще го направиш. И знаеш ли какво, ти ще го оставиш да прави с тебе каквото си иска, а повечето от тези джентълмени имат странни навици. Говоря от личен опит.

Мод усети как кръвта й започна да се смразява. Тя скочи и закрачи в тясното пространство между леглата.

— Наистина ли не мога да изляза оттук? Не може да няма някакъв изход.

— Не става. Не можеш да излезеш оттук, без да те видят старата Гертруд или Джек Смърк. Един от тях винаги ще те придружава. А колкото до клиентите, само няколко дни от месеца ще можеш да си почиваш. Най-доброто решение е да приемеш съдбата си и да се постараеш да хванеш по-богатите. А сега трябва да слизам долу, защото онази кучка, Аделайн, ще ми отнеме добрите клиенти. Дори и да ти изглежда полузаспала, не й вярвай! Тя е същинска котка, винаги готова за скок.

Мод спря и хвана Мин за ръката.

— Благодаря ти за искрените думи.

За първи път лицето на момичето се отпусна и Мод видя, че те бяха почти на едни години.

— Жалко, че не можем да бъдем приятелки — рязко отвърна Мин. — Тук не можеш да имаш приятели. Всяка сама се грижи за себе си.

Когато Мин бе стигнала почти до вратата, Мод я извика.

— Мин, защо всички носите изкуствени бенки? И защо са толкова много?

— Не си ли чувала за шарката?

— Едрата шарка ли?

— Не, глупавичката ми. Френската шарка! Сифилис! О, небеса, та ти си абсолютно невежа! Всички хващат сифилис по тези места. От него се получават рани, е, не от първия път, и затова ги прикриваме с бенки.

— Но аз съм виждала и мъжете да ходят с такива.

Мин вдигна рамене.

— Те твърдят, че ние, проститутките, ги заразяваме, но нищо чудно да е обратното. Така или иначе, всички минаваме през това. И ти ще го хванеш, запомни ми думите.

Мод пребледня и попила с ръка гладката си буза.

— Няма ли как да се предпазвате?

— Доколкото ми е известно, не. Но има няколко начина, по които можеш да се лекуваш. По една доза живак всяка сутрин и мехлем от стрита изсушена коприва с бренди помагат на раните да зарастват по-бързо.

— Звучи ужасно.

— Ще свикнеш. Всички сме минали през това.

Когато Мин излезе, Мод дълго време седя неподвижно, мислейки за разговора им. Едно беше сигурно — тя трябваше да избяга от това ужасно място. Но как, след като непрекъснато я наблюдаваха? И къде щеше да иде? Без препоръчителното писмо Синтия Уилшайър никога нямаше да я допусне в дома си. Особено ако научеше, че е била известно време в къщата на Елиза Финчли.

Тя потисна порива си да грабне вързопа и да се втурне надолу по стълбите и реши, че ще е по-добре да изчака до сутринта, когато всички щяха още да спят. Междувременно реши да не позволява на лорд Понсфърд да я докосва, за да не се зарази. Единственият начин бе да убеди Елиза, че и е дошъл месечният цикъл, дори и това да не беше вярно. Ако старата вещица поискаше доказателства, тя можеше да задигне една от кървавите кокоши воденички, които бе забелязала в кухнята. Кръвта и няколко стари парцала щяха да свършат работа.

Малко по-късно, след като изпълни първата част от плана си, Мод се върна в спалнята и потъна в дълбок сън. В продължение на няколко часа тя спа непробудно, но после, когато до замъгленото й съзнание достигна шумът от долните стаи, тя успя само да задреме. Музиката, кикотът, тропотът и разговорите на висок глас непрекъснато я стряскаха и до първите лъчи на слънцето тя изобщо не успя да мигне. Въпреки това бе доволна, че никой не се сети да дойде да я потърси. Явно мисис Финчли, незнайно по какви причини, бе решила да я остави първата нощ на спокойствие.

Когато в стаята стана съвсем светло, тя видя как останалите дойдоха и се строполиха в леглата си. Шумът отдолу бе затихнал, но жените в стаята щяха да я видят да се измъква с багажа си. Тя седна на ръба на ръба на леглото и се зачуди как да избяга, без да я заловят.