Ашли Сноу - Мод

Нямаше нито пари, нито място, където да отиде, нито някакви конкретни планове какво да прави. Беше заклещена в този опасен град и нямаше никого, когото да помоли за помощ. Изведнъж лутането по улиците не й се видя особено примамливо.

Може би наистина трябваше да поостане тук един-два дни, докато събере мислите си и измолеше, заемеше или в краен случай откраднеше малко пари, за да избяга и потърси помощта на Синтия Уилшайър. Ако успееше да ги заблуди, че наистина е невежа и наивна, може би щеше да се изплъзне от капаните на Елиза и да намери начин да избяга.

Мод слезе в кухнята и реши да поласкае злобната Гертруд с надеждата, че това можеше да й помогне по някакъв начин. Много скоро разбра, че трябва да се откаже. Гертруд бе изпълнена с презрение към обитателките на къщата и бе невъзможно да изпита дори капчица съчувствие към глупавата провинциална прислужница, каквато й изглеждаше Мод. Едва успя да закуси, когато мисис Финчли я повика при себе си.

Прекара цялата сутрин в компанията на Елиза и Мин, които й направиха сложна бухнала прическа с много къдрици, облякоха я в една овехтяла сатенена рокля с множество рюшове и толкова широки обръчи, че трябваше да се завърта странично, ако искаше да излезе през вратата. Деколтето й бе доста смущаващо и едва покриваше връхчетата на набъбналата й гръд. Като допълнение й сложиха една фалшива диамантена огърлица, малка бенка на гладката буза и две по-скоро клюмнали пера за подчертаване на и без друго високата й прическа.

— Точно така. Дори старата кралица Каролайн не е изглеждала толкова добре. Всъщност тази немска кучка никога не е била много красива. Мир на праха й! — каза Елиза и сама се засмя на шегата си. — Днес искам да се държиш безупречно, защото ще забавляваш лорд Понсфърд.

Мод си пое дълбоко дъх и сподели, че бе дошъл моментът, когато й бе невъзможно да забавлява, който и да е мъж. Въпреки че отначало не й повярва и дори се престори на учудена, че Мод очаква да я кара да прави подобни неща мадам най-накрая вдигна рамене и каза:

— Добре тогава. Тези два дни само ще изострят още повече апетита му. Ако изиграеш добре картите си, момичето ми, негова светлост дотолкова ще обезумее по теб, че ще ти даде всичко, което поискаш. Той е страшно богат. А ти си късметлийка и се надявам, че го осъзнаваш.

Мод се усмихна и се постара да изглежда достатъчно очарована от сполетялото я ненадейно щастие.

Но по-късно същата сутрин, когато се видя принудена да прекара известно време в салона в компанията на лорд Понсфърд решимостта й започна да я напуска. Той се появи натруфен в бродиран редингот, украсен със златни ширити и гарниран с един бляскав сапфир. Похотливите му очи и влажните устни и се сториха още по-отблъскващи. Дебелите му ръце я опипваха навсякъде, гъделичкаха зърната й под волана на деколтето, плъзгаха се под полите й, щипеха мачкаха, разтриваха и пляскаха. По едно време Мод започна да си мисли, че той имаше не две, а осем ръце. Въпреки че не носеше издайническите черни бенки, тя беше ужасена, че ръцете му или тежкото дишане можеха да я заразят. Колкото повече се съпротивляваше, толкова по-настоятелни ставаха действията му. Когато най-накрая стана очевидно, че не можеше да му се изплъзне, тя се престори, че припада, и го отпрати да търси помощ. Когато той, притеснен хлопна вратата зад гърба си, Мод скочи на крака, излезе навън и се втурна в противоположната посока. Отначало смяташе да се скрие в спалнята на тавана, но оттам се чуха гласове и тя се принуди да изтича надолу и връхлетя в първата двукрила врата, която й се изпречи по пътя. Бързо я затвори зад гърба си, а после се облегна и се помъчи да не диша.

Намираше в нещо като трапезария, много голяма, елегантно обзаведена и за щастие — празна. В единия край на стаята в четири редици бяха подредени позлатени столове, а пред тях се издигаше малък подиум, ограден с падаща до долу плюшена завеса. В единия край на подиума имаше няколко стъпала, а в другия се издигаше маса с черна покривка, върху която със златен конец бяха избродирани някакви символи.

Тя замръзна, защото чу как в коридора зад нея някой я повика по име, после долови и шум от стъпки по стълбите.

— О, Господи! — извика тя. — Никога няма да мога да избягам!

Трескаво огледа стаята. Пердетата бяха твърде малки, за да прикрият разперената й рокля, а масата бе прекалено ниска, за да се пъхне под нея.

— Все някъде трябва да мога да се скрия! — отчаяно извика тя и погледна към подиума. После изведнъж замръзна, защото до ушите й достигна гальовното чуруликане на някаква птичка.