Ашли Сноу - Мод

— Нека отгатна сам — каза Алън, седна до нея и обхвана коленете си с ръце. — Ти току-що си пристигнала в Лондон, Елиза те е връхлетяла и ти е предложила място за нощуване.

— Да, докато си намеря нещо друго.

— Само че ти няма къде да отидеш.

— Така е, защото онзи противен малък крадец ми задигна чантичката още преди да съм слязла от екипажа. В противен случай едва ли щях да се озова точно тук.

— Звучи правдоподобно. Разказа ли го на Елиза?

— Но тя стоеше там и видя всичко.

Алън и Джеръми си размениха многозначителни погледи.

— И тя дойде при теб като грижовна майчица. Тя има изпитано средство за примамване на безпарични момичета. Горката Мод! Страхувам се, че положението, в което си попаднала, е твърде тежко.

Сълзите й безшумно се затъркаляха по пребледнелите бузи.

— Не разбрах, че… това е вертеп, наистина не разбрах. Носех писмо от лорд Бамбридж до дъщеря му и трябваше да постъпя на работа при нея. Но и то бе откраднато заедно с парите.

Алън пое мократа от сълзи кърпа и нежно избърза бузите й.

— Хайде, не плачи. Вече не си толкова безпомощна и сама. Съдбата те срещна с нас и ние ще се погрижим да те измъкнем от лапите на дъртата вещица.

Мод признателно му се усмихна и очите й заблестяха. Тя отново бе впечатлена от красивото му лице — щедра, широка уста, весели очи и силна брадичка с трапчинка по средата. Той изглеждаше много добре с пригладената назад и вързана на опашка коса, с дългия черен редингот и обувките с лъскави катарами и червени токчета.

Джеръми ласкаво я погали по рамото.

— Виждали сме как това се случва и с други момичета мис Мод. Повечето от тях затъват в този начин на живот и никога не се измъкват. Държа да наблегна, че това няма да се случи с вас.

Сърцето на Мод преливаше от благодарност и тя се протегна, за да хване ръката му.

— Но… Джеръми, Алън, а вие какво правите тук? Никога не съм предполагала, че ще ви срещна на подобно място. — Изведнъж през главата й мина една ужасна мисъл. — Вие не сте… клиенти, нали?

Алън избухна в смях.

— Клиенти ли? Ей, Богу, не сме. Не сме чак толкова богати. Ангажирани сме за утрешното соаре и репетирахме изпълнението ни.

— Евърейд обожава представленията, мис — каза Джеръми и затананика някаква птича песен.

— Театралната трупа? — извика Мод и плесна с ръце. — Те ще бъдат ли тук утре вечер?

— Този път не. Тук ще сме само Джеръми и аз. Той ще забавлява гостите, а аз ще му помагам зад завесата. — Алън изви глава и се загледа в Мод. Той бе забравил колко красива бе с порцелановата си кожа, огромните синьо-лилави очи нежните като розови листчета устни и млечнобялата гръд, която се надигаше над воланите на роклята. Дори облечена в тази крещяща рокля, тя изглеждаше прекрасно. Нищо чудно, че Елиза държеше да я пази под ключ. — Кажи, Мод продължи той, — какво ще правиш, ако те измъкнем оттук? Искаш ли да се върнеш обратно в Торнууд?

— О, не. Ще намеря лейди Уилшайър и ще се опитам да я убедя, че баща й наистина ме изпраща да работя при нея. Въпреки че тя едва ли ще ми повярва, ако се явя без писмото. Но най-много от всичко искам да се махна от тази къща, където всички хващат сифилис и се оставят да бъдат мачкани от дебелаци като лорд Понсфърд.

— Добре, ти сама решаваш. Хайде Джеръми! Трябва да напрегнем мозъците си и да измислим как да помогнем на мис Мод да избяга.

— Разбира се, че трябва да го направим — каза Джеръми и изтананика няколко трели за настроение. Алън се изправи, сложи ръце зад гърба си и се заразхожда напред-назад пред Мод.

— Няма да бъде толкова лесно. Елиза бди над момичетата като лешояд. Но ние все пак имаме по-голяма възможност да ти помогнем от всеки друг. Тя не ни приема сериозно и доколкото ми е известно, ние изобщо не сме те виждали, нали така? — Той престана да търка брадичката си. — Да си призная честно, много ми се иска да накарам старата кобила да изсърба собствената си попара. Заради всички съдби, които е покрусила.

За първи път, откакто бе прекрачила прага на тази къща, Мод се изпълни с надежда.

— О, Алън, благодаря ти! — извика тя, скочи на крака и спонтанно го целуна по бузата.

— Ами мен? — срамежливо попита Джеръми. — Аз не заслужавам ли благодарност?

— Но, разбира се! — каза Мод и нежно го целуна по кръглата буза. — Толкова съм ви благодарна и на двамата!

— Трябва добре да го измислим, защото Елиза никак не е глупава. Мод, смятам, че трябва да се престориш, че си съгласна с нея. Поне до утре вечер. Мислиш ли, че ще можеш да понесеш ухажването на негова светлост дотогава?