Ашли Сноу - Мод

Елиза веднага се впусна в хвалебствия на качествата на Мод и още повече я притесни.

— Вижте само какво разцъфнало цвете, каква прелест! — говореше тя и я накара да се завърти. Забеляза, че докато мисис Финчли я правеше обект на всеобщо внимание, останалите само злобно наблюдаваха. — Изчакайте само да я видите накипрена — продължаваше Елиза. Мод се опита да възрази, че няма намерение да се задържа дълго в къщата, но така и не успя да се намеси в разговора за оценяването на качествата й, който течеше, сякаш тя не съществуваше.

— Моля ви, изпийте една чаша чай с мене — мазно каза лорд Понсфърд и се взря в лицето й.

— Не бъдете толкова припрян — бързо се намеси Елиза. — На утрешното соаре ще можете да се ползвате с всички права над нея. Трябва малко да почакате. Та тя току-що пристигна при нас.

Лорд Понсфърд направо я изпиваше с поглед.

— Да се надяваме, че ще успея да издържа дотогава.

Малко по-късно Елиза нареди на Мин да покаже леглото на Мод.

— Стара кучка — просъска Мин, когато излязоха в коридора. — Тя нарочно ме разкара, за да може Аделайн да обслужи негова светлост. Да пукне дано!

Мод се чувстваше объркана от подобен начин на изразяване и от гнева, който го бе предизвикал, затова само стеснително вървеше след Мин, докато се качваха по стълбите.

— Побързай — рязко каза Мин към Мод, която бавничко я следваше. — Да не мислиш, че имам почивен ден. Долу ме чакат клиенти.

Последният етаж на къщата се състоеше от една голяма стая, точно под стряхата, покрай чиито стени бяха наредени няколко легла. Мод видя багажа си, поставен на едно от тях, и уморено се отпусна до него. Въпреки че Мин не бе особено приветлива, Мод гореше от желание да й зададе няколко въпроса, преди да е затръшнала вратата зад гърба си.

— И ти ли си тук отскоро? — попита я тя, като разбра, че се кани да тръгва. После с облекчение видя как тя се закова на място и се обърна.

— Аз ли? Слава Богу, не. Тук съм от близо две години.

— Две години! Но аз си мислех… Мисис Финчли каза…

Мин скръсти ръце пред малките си гърди и се изсмя.

— Тя ти каза, че ще те приюти, докато си намериш дом и работа, нали? Така казва на всички, тази лъжлива кучка. Това е само ход, за да заблуди глупачки като тебе и да ги оплете в мрежите си. Никога няма да можеш да излезеш от тази къща. И по-добре да го знаеш още отсега.

Мод усети как започна да се вледенява от ужас.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя ти е казала, че можеш да преспиш тук, за да те накара да влезеш. След като вече си вътре, никога няма да можеш да излезеш. Никой досега не е успял.

— Не разбирам…

При вида на разстроеното й лице Мин смекчи резкия си тон.

— Нима наистина не знаеш къде си попаднала? Не знаеш ли що за къща е това? — Мод погледна момичето с големите си очи и не посмя да отговори, ужасена, че най-лошите й предчувствия можеха да се окажат верни. — Нищо не разбирам — отвърна Мин, този път доста по-мило. — Вие, момичетата от провинцията, сте еднакви. Идвате в Лондон и очаквате всички да ви посрещнат с отворени обятия, а вместо това попадате право в ноктите на старата, алчна за пари сводница — Елиза Финчли. Ако не я мразех толкова…

Мин замълча за миг, защото си помисли, че това младо и невинно момиче можеше да й послужи да си отмъсти на мадам Елиза, която смяташе, че е лесно податлива на въздействие. Какво щеше да стане, ако тя не се окажеше чак толкова невежа и простодушна? Защо да не направи така, че да разочарова очакванията на мадам?

Тя отиде до леглото и обзета от прилив на съчувствие, сложи ръка на рамото на Мод, която избухна в плач.

— Не, не плачи! Вярно е, че си попаднала във вертеп, и то в един от най-лошите, но ако се противопоставиш на тази дъртачка, ще можеш да й попречиш да те съсипе.

— Как? — хълцайки попита Мод.

— Като начало стой далеч от джина. Колкото повече пиеш, толкова повече ти се услажда и не след дълго ще искаш само това. Това е един от начините да те оплете и да те държи тук. Така че запомни: не се оставяй да ти повлияе. — Мод кимна, разбрала съвета. — Второ, както е прието, тя ще взима всичките ти пари. Е, сигурно ще ти оставя една трета, но ти не й вярвай. Заблуждавай я, лъжи я, но спестявай малко и за себе си. Това е единствената ти надежда, че един ден ще се измъкнеш оттук.

— А как да ги спечеля?

— Като лежиш по гръб, сладурче. Какво мислиш, че правим тук? Сега, трето. Девствена ли си? — Мод отново кимна, като все още се мъчеше да свикне с мисълта, че опасенията, възникнали от гледката в приемната, бяха на път да се потвърдят напълно. — Ама и вие, провинциалните слугинчета, сте едни! Дори и да не сте девствени, винаги твърдите, че сте.