Ашли Сноу - Мод

Пространството, заградено от двата тесни тротоара, представляваше развълнувано море от каляски, носилки и пешеходци, които се бореха за място. От двете страни на тротоара се редуваха магазини, пълни с разнообразни стоки, а някои от тях бяха изнесли предметите за продан на самия тротоар, сред минувачите. Над главата й се поклащаха различни табели и големи знамена, чиито ръждясали дръжки леко поскърцваха при полъха на вятъра. Понякога рисунките говореха достатъчно за предназначението на магазина или кантората, но Мод се забавляваше да чете и надписите. По една време попаднаха в малко задръстване и тя има време да прочете чудноватия надпис над едно ателие за перуки, който гласеше:

а под него:

Мод се засмя и Елиза, която се запровира в тълпата, я повлече след себе си. Когато улиците станаха по-тесни и по-мрачни, а надвисналите къщи по-порутени, приповдигнатото й настроение изчезна. Кварталът, в който влязоха, беше с мизерни постройки и мрачни тунелчета, сред които се блъскаха хора и превозни средства. Амбулантните търговци хвалеха стоката си и понякога до обонянието на Мод достигаше свежият дъх на пресни ябълки или на току-що изпечени сладкиши. Това беше приятен повей, който разсейваше зловонните изпарения от средата на улицата. От време на време над главите им се отваряше някой прозорец и след вика: „Внимание, долу!“ над главите им се изсипваше порой от отпадъци или ведро с помия. Мод съвсем скоро разбра значението на препоръката да се „придържа близо до стените“.

Шумът, тълпите, зловонните миризми, очебийните контрасти, като например изрядно облечените джентълмени в бродирана коприна, които деликатно отместваха мъртвите котки с върха на абаносовите си, инкрустирани със злато бастунчета, до такава степен бяха замаяли главата на Мод, че когато Елиза спря пред прага на една порутена дървена фасада, към чийто вход водеха няколко кални стъпала, тя бе доволна, че най-после бяха пристигнали.

— Е, момичето ми, добре дошла в „Дома за млади девойки на мисис Елиза Финчли“. Радвам се да те приветствам тук. Ужасно ме болят краката.

Мод погледна омазаните със сажди стени и малките прозорчета, и сърцето й се сви. Тя притеснено видя как Елиза измъкна един огромен ключ изпод дрехата си, изкачи стъпалата и го превъртя в масивната месингова ключалка, която от години не бе смазвана. После отвори вратата обърна се и подкани Мод да влезе.

Вестибюлът беше тъмен като гроб. Мод се извърна, за да види последните лъчи от залязващото слънце, и колебливо заизкачва стъпалата в мрачния зейнал вход.

Когато вратата се захлопна зад гърба й, Мод видя една жена, която затътрузи крака към тях. Тя бе почти толкова пълна, колкото и Елиза, но по дрехите й липсваше фалшивият блясък на мисис Финчли. Роклята й бе съвсем обикновена, под смачканото боне провисваха остри кичури коси, които падаха покрай подпухналото й лице, препасаната отпред престилка издаваше, че бе прислужница, но изражението и подсказваше, че бе много повече от това.

— Гертруд, имаме нова гостенка — каза Елиза, наблягайки върху думата „гостенка“ така, че Мод се почувства неудобно. — Заведи я в кухнята и й сложи нещо да хапне. После я прати горе да се запознае с останалите момичета.

Гертруд посочи дъното на коридора. В първия момент й бе заприличала на Кук, но докато под суровото изражение на старата готвачка се криеше благ характер, тази жена тук изобщо не се стараеше да прикрива злобата и лошотията си. Тя се опита да постави дебелата си ръка с къси пръсти върху рамото на Мод, за да я поведе към кухнята, но Мод се отдръпна и сама тръгна след нея.

Помещението, което служеше за кухня, бе най-малкото и мръсното, което Мод някога бе виждала. Чинията с месо и хляб ухаеше апетитно въпреки лошия вкус на храната. От сутринта Мод не бе слагала троха в устата си. Тя омете всичко, изпи чашата разредена бира и последва Гертруд нагоре по стълбите, любопитна да види какво има там. Двете изкачиха две редици стълби и влязоха в една малка приемна в предната част на къщата, разположена точно над улицата. Още с влизането дъхът й секна. Пред очите й се мъдреха фотьойли, тапицирани в ярки цветове, диван, покрит с искрящ брокат, полилеи с висящи кристални дрънкулки и покрити със златна боя стени, масички, огледала, полица на камината — това бе най-безвкусната и претрупана стая, която някога бе виждала. Мисис Финчли бе полегнала на дивана, заобиколена от няколко жени, коя от коя по-натруфени.