Ашли Сноу - Мод

Усмивка озари кръглото лице на Мими.

— Може би затова изглеждаме почти приятелки.

— Да. Приятелки. — В един миг тя изучаваше лицето на момичето, като все още се питаше дали не я примамва в някакъв капан. — Добре, Мими. Ако ще бягаме от Нова Франция, трябва да сме по-умни от всякога и да се държим един за друг. Щом наистина искаш да дойдеш, не възразявам.

— О, merci, мадмоазел. Ще ви помагам както мога.

— Вероятно, ако й кажа, че ще те взема с мен утре вечер, Клодет ще ми позволи с много по-малко подозрения.

Все пак тя реши внимателно да наблюдава малката си камериерка.

На следващата вечер Мод избра най-обикновената от всички рокли, които Клодет и бе предоставила. През деня тя подготви почвата, като на няколко пъти се оплака от главоболие.

— Можем и да не ходим на това соаре у интенданта Биго довечера — предложи Клодет, поглеждайки подозрително Мод.

— Не, няма да допусна малко главоболие да ме лиши от удоволствието ми. Нито пък вас от вашето.

Тъй като Клодет очакваше Мод да поиска да остане вкъщи, а тя да отиде сама на приема, Клодет се успокои. Вечерта поеха в карета, наречена cleche, всяка с придружаващата я камериерка и по-възрастната дама доволно се усмихваше, че ще може да държи Мод под око.

Градският дворец на Биго бе по-стар от замъка му в гората Сен Шарл, но бе прекрасно обзаведен с всичко, което крадените пари могат да внесат от Франция. Светлини блестяха от канделабри във всяка стая. Бе сервирана великолепна вечеря, виното се лееше щедро, а малък оркестър свиреше в една от по-големите гостни и предлагаше на желаещите да танцуват от изискан менует до провинциален рил. Мод се движеше из стаите, флиртуваше с офицерите и даваше вид, че се забавлява много добре. Само от време на време слагаше ръка на челото си, когато получаваше пристъп на болка. Когато се убеди в загрижеността на всички заобикалящи я, тя разреди пристъпите.

Щом часът наближи десет, тя сдържа нервността си и отиде да потърси Клодет, която се бе развихрила в игра на пикет. Вървеше й, защото бе заложила високи суми и в момента печелеше. Мод се зарадва на това, тъй като при тези обстоятелства тя нямаше да поиска да напусне масата.

— Страхувам се, че главоболието ми се влошава — съобщи й Мод, като я потупа по рамото. — Наистина ми се иска да си отида вкъщи и да си легна. Желаете ли да тръгваме?

Клодет едва вдигна поглед от купа монети на масата.

— Да тръгвам ли? Ха, момиче, не виждаш ли, че печеля? Няма да е честно да напусна сега.

Мод вдигна поглед и видя вперените в нея студени очи на Превалоа, застанал зад стола на дьо Буганвил.

— Действително изглеждаш малко бледа, момичето ми. За мен ще е удоволствие да те придружа до вкъщи — прибави той небрежно.

Клодет откъсна очи от картите и погледна и двамата.

— Не е необходимо, Иполит. Мими може да придружи нашата Мод. Но, всъщност, момичето ми, защо не почакаш още малко, ще се приберем заедно.

Мод се олюля на краката си и се хвана за масата, за да не падне.

— Мисля, че няма да мога. Надявам се само да не е начало на някаква болест…

— Милостиви небеса, Клодет — възкликна състрадателният домакин. — Нека бедната девойка отиде да си легне. Не можем да допуснем нашата любима певица да се разболее, нали?

Клодет постави картите си на масата.

— Може би трябва да си тръгвам…

Чу се хоров протест от страна на другите играчи, решени да си върнат това, което бяха изгубили.

— О, добре — въздъхна Клодет. — Изпрати двама от своите хора с нея, Иполит. Те могат да я придружат до вкъщи.

— Ще донеса наметката ти — произнесе французинът през стиснати зъби.

— Благодаря — каза Мод и се обърна. На изхода той обгърна раменете й с топлата дреха. Веднага притича един лакей, който отвори вратата, спусна стълбичката и й подаде ръка да се качи. Тя го погледна и затаи дъх, защото под бялата перука и триъгълната шапка позна кръглото лице на Джеръми. Поглеждайки бързо към капрата съзря и Алън, вперил поглед напред, загърнат в огромна наметка. Държеше небрежно поводите в обвитите си с ръкавици ръце. Тя чевръсто влезе в уютната тъмнина на каретата, а Мими седна срещу нея. Когато cleche потегли по паважа към ъгъла, където Cote de la Montague се извиваше нагоре, Мод си позволи да изпусне лека въздишка на облекчение.

Тъкмо се заизкачваха по хълма, когато се чу вик и каретата спря. Мод скочи и се залепи на прозореца, защото чу гласа на Превалоа, който освобождаваше пазачите. За неин ужас вратата се отвори рязко, той се качи и седна до нея, завит плътно в пелерината си.