Ашли Сноу - Мод

Докато не забеляза в интерпретацията му странни несъответствия. Между репликите тя хвърляше скрити погледи към високата, длъгнеста фигура, която смотолевяше думите си на провинциален френски. Определено капитан Лорен не бе толкова висок, нито толкова широкоплещест. Нито пък гласът му имаше такъв тембър. Бе много по-дълбок, отколкото на репетициите. И фалшивата брада не бе така дълга и сплъстена както преди. Ужасно предчувствие започна да стяга сърцето й, докато се движеше по сцената.

Ролята не й позволяваше да се доближи до него до края на пиесата, когато с вик припадна в ръцете му. С ловки действия тя успя да се приближи. Започна да произнася все по-колебливо репликите си, взираше се все повече, без да може да повярва на очите си, и въпреки това не можеше да излезе от ролята, за да провери дали подозренията й са правилни.

— Maurice, appel le Docteur — каза Мод, опитвайки се с мъка да си припомни репликите, докато се взираше в чифт закачливи, блещукащи зелени очи.

Горският скитник пристъпи по-близо и се усмихна в лицето й.

— Je suis le doctor. Votre amant d̀un autre temps, Jacques — чу тя глас, който я преряза като с нож.

— Алън? — прошепна тя, опитвайки се да съзре какво се крие под гъстата коса, която закриваше половината от лицето му. — Ти ли си… възможно ли е?

— Кажи си репликата! — нареди й той шепнешком.

— Vous? — с усилие каза тя, преди да припадне в ръцете му.

Постепенно Мод осъзна, че лежи на едно от леглата в гримьорната. Над нея се бе надвесил горският скитник от пиесата. Зад него тя виждаше пребледнялото лице на Мими и брадатото, загрижено лице на друг coureur de bois.

Очите й се разшириха и тя се опита да се облегне на стената, по-далеч от мъжа, вперил поглед в лицето й.

— Не съм призрак — засмя се Алън. — Ето, виж — добави той, като допря двете й ръце до устните си и ги целуна. — От плът и кръв съм.

Мод се бе втренчила в него и още не можеше да повярва, че това е той.

— Но… мислех си… че индианците… че си мъртъв…

— Разбира се, че така си мислила. И сигурно щяхме да сме мъртви. Но не сме. Избягахме и дойдохме тук, за да те намерим. О, мое мило момиче, не знаеш колко се радвам, че отново те виждам!

Той я прегърна и я притисна до здравото си тяло. За първи път тя усети как душата й се изпълва с радост, пълната, неповторима радост, че го вижда, жив и близо до себе си. Обви с ръце врата му, сълзите й рукнаха и тя заплака и се разсмя едновременно.

— Алън… о, Алън… не очаквах никога да те видя отново.

Те дълго се притискаха един в друг, докато леко покашляне им припомни, че не са сами. Мод пусна врата на Алън, за да прегърне здраво Джеръми.

— И ти, Джеръми, скъпи ми приятелю! Още не мога да повярвам, че и двамата сте тук.

— Да ти кажа честно, и аз още не мога да повярвам напълно. — Той бързо я притисна и отстъпи, а Алън се доближи и седна до нея на леглото, като хвана ръцете й.

— Но как успяхте! — попита Мод, като гледаше и двамата, сякаш бяха духове, а не истински хора.

— Ще ти кажа, но първо, Джеръми, би ли отишъл да пазиш отвън? Мисля, че още не сме готови да се показваме.

— Изглеждаш точно като онези френски трапери, които идват в Квебек от горите — отбеляза Мод, като докосна брадата на Алън. — Но Шевалие дьо Превалоа е тук, спомняш ли си го? Той може да те познае.

— Знам. Затова трябва да бъдем предпазливи.

Джеръми й намигна.

— Мисля, че ще тръгвам. Алън, съветвам те да ме последваш. — Отдалечавайки се, той се блъсна в Мими, която още се взираше в тях и се опитваше да разбере какво става. — Може ли да се вярва на това момиче? — запита той Мод.

— Вижте какво, сър — във френския на Мими се долавяше възмущение, — аз не дрънкам, още повече, за да навредя на моята господарка, която е толкова добра с мен!

— Тя е добро момиче — отвърна Мод. — Това са двамата ми най-добри приятели — обясни тя на Мими. — Англичани са и никой не трябва да знае, че са тук.

Мими, която вече бе заключила, че Алън й е нещо повече от добър приятел, се усмихна.

— Тайната ви ще бъде запазена, мамзел.

Когато Джеръми се измъкна, тя сграбчи Алън и го притисна здраво, като се наслаждаваше на допира на силното му тяло, на топлите му ръце, които се плъзгаха вълнообразно по гърба й, докато устните му докосваха бузата и шията й. Сърцето й заплашваше да се пръсне от радост.

— По-добре да не се увличам прекалено с това, защото няма да мога да си отида — прошепна Алън в ухото й, докато езикът му обхождаше меките заоблени краища. — Бога ми, но толкова е приятно с теб. Имаше време, когато си мислех, че никога няма да мога да те държа така в ръцете си.