Ашли Сноу - Мод

Мод се намести и се облегна на таблата на леглото, събирайки смелост.

— Аз имам друга идея. Хрумна ми снощи, когато си легнах. Защо не ми помогнете да основе тук театър, в който да играя. Офицерите обичат да има театър в гарнизонния им град. По този начин ще мога да ви се отплатя за всичко, което сторихте за мен, и ще ми помогнете да си изградя репутация на актриса, а не само на държанка.

Клодет присви тънките си устни и за момент се замисли.

— Тези хора няма да изтърпят английска драма.

— Тогава ще науча френски роли. Може бе Мими ще ми помогне. Изглежда интелигентно момиче. Ще бъде неофициален театър, дори някои от офицерите ще могат да участват. Вероятно ще им хареса.

Клодет стана и се заразхожда из стаята, обмисляйки предложението на Мод. Като стигна до вратата, тя се обърна.

— Може и да стане. Това определено ще донесе развлечения на мъжете, които често бездействат и нямат какво да правят. Нека помисля.

Мод почувства как я обзема вълнение при мисълта, че отново ще се върне към своята работа. Тя сви коленете си под чаршафа и ги обхвана с ръце.

— О, колко ще се радвам отново да изиграя някои свои роли…

— Не бих искала много да се показваш. Не вярвам на Иполит. Ако му се предостави възможност, може отново да те отвлече.

— Повярвайте ми, мадам Клоден, това е последното нещо, което желая!

— Добре тогава. Ще помисля за това и… ще видим.

Вратата се затвори след нея.

— Е — рече Мод гласно, — поне не отказа!

Накрая мадам Клоден наистина се съгласи, отчасти, за да държи Мод възможно повече в компанията на офицерите отчасти, за да й намира занимание.

— Разбира се, трябва да се вземе разрешение от църквата, но това няма да е трудно. Католиците демонстрират склонност да бъдат толерантни към театъра.

За разлика от квакерите и презвитерианците, помисли си Мод като си спомни за Филаделфия.

Както можеше да се очаква, младите френски офицери с ентусиазъм приеха идеята и с тяхна помощ една малко използвана плевня бе превърната в театрална зала, с ниска сцена сандъци за декори, разположени отстрани, и две малки гримьорни отзад. Техника нямаше, но Мод не се съмняваше, че щяха да измислят нещо, когато възникне необходимост.

Скоро бе толкова заета с театъра, че забрави, че се намира в Квебек против волята си. Мадам Клоден още настояваше да живее в нейния „дворец“, както наричаха по-изисканите къщи в Квебек, и често да я придружава на обществени изяви. Въпреки това Мод се възползваше от всеки свободен миг, за да поеме по тесните улички към театъра, и там да планира, да рисува, да репетира — дейностите, които изискваше представянето на една постановка.

Когато поопозна града, тези разходки й станаха много приятни. Той бе достатъчно малък, за да започне да разпознава лицата, които срещаше по пътя си — симпатични собственици на магазини, свещеници в строгите си облекла, схоласти от семинарията, монахини от манастира Урсулин и неизменно, войници. Вече различаваше белите униформи на френските редовни войници от Квебекските сили на реда и моряците от колониите. И трите подразделения не изпитваха помежду си нищо друго, освен презрение, отношение, което й бе добре познато от времето, прекарано сред английски и американски войници в Олбъни. Човешката природа си оставаше същата, независимо под кое знаме се биеха.

Бе й приятно, когато я разпознаваше елитът на града: губернаторът Вандрьо и кимваше с покритата си с пера шапка, щом минеше покрай нея в каретата си, с изрисуван на нея герб. Поздравяваха я също интендантът Биго, търговският и финансовият управител на колонията. Двамата мъже бяха натрупали незаконни богатства, облагодетелствани от постовете си, бе я уведомила Клоден, но това го имаше и в Англия.

Мод скоро стана позната гледка, вървейки по тесните улици с камериерката Мими по петите си. Все повече Мими се отдаваше на задълженията си, за облекчение на двете жени. Бе станало почти случайно, когато една сутрин момичето влезе в стаята на Мод, за да й донесе шоколада, като държеше главата си извърната на една страна, за да скрие дългия червен белег на бузата си. Щом Мод я запита, тя призна, че по невнимание е изпуснала сребърната лъжица на мадам Клоден на килима и мадам я е ударила. Това й се стори толкова несправедливо, че на момента реши да поиска услугите на момичето. Когато Клоден се съгласи, Мод започна да води Мими в театъра, където нейната помощ бе неоценима и никой не се интересуваше дали изпуска нещо или не.