Ашли Сноу - Мод

Той се бе спрял и се бе вторачил в нея, сякаш виждаше призрак, а не жива жена.

Мод затаи дъх, закова се на място, неспособна да помръдне. Със скок той прекоси улицата, избягвайки една завиваща каруца, която за малко не го блъсна, промъкна се през стадо овце, сграбчи я и я завъртя.

— Не мога да повярвам! Бога ми, това наистина си ти! — извика той, като едновременно се смееше и я целуваше.

Мод го прегърна силно.

— Алън! О, Алън! Толкова се радвам да те видя! Така съм щастлива да те докосна… О, ако знаеш колко ми липсваше!

Когато накрая прекратиха опитите си да говорят, да се прегръщат и целуват едновременно, той отстъпи на малко назад, като все още продължаваше да я държи за раменете.

— Още не мога да повярвам, че наистина си ти! Как се озова тук? Кога пристигна? Сили небесни, ти си едно чудо?

Мод се огледа бързо.

— Ще ти разкажа всичко, но не на улицата. Виж колко хора ни зяпат.

Алън се разсмя и мушна ръката й под своята.

— Просто завиждат, защото току-що целунах най-хубавото момиче в града. Хайде. Ще намерим някъде спокойна маса и ще вдигнем наздравица за това, че сме отново заедно.

След пет минути те седяха на малка дъсчена маса в една от по-малките стаи в „Бел Соваж“ с плоска жълтеникава бутилка кларет и две чаши. Бяха се навели един към друг и разговаряха тихо, въпреки че стаята бе почти празна. Алън импулсивно се наклони и я целуна по устните.

— Липсваше ми, Мод. Осъзнах го едва в този момент, когато си тук, с мен.

— И ти ми липсваше — отвърна тя, като леко прокара пръсти по бузата му. — Толкова много.

— Затова ли дойде в Олбъни?

— Да… и не. Не можех да понеса мисълта, че отиваш на фронта. Можеше и никога да не науча какво става с теб. Исках да те последвам и едновременно с това не виждах как мога да тръгна из непозната страна съвсем сама. И тогава се намеси провидението.

Той потърка лице в бузата й.

— В какъв смисъл?

Мод се поколеба. Все някога той щеше да узнае.

— Генерал Уилкс. Дойде зад кулисите и ми предложи да отида с него на похода. И така, ето ме тук.

Алън се облегна назад.

— Какво си направила?

— Не викай. Всички ни зяпат.

— Не ми пука кой ни зяпа. Господи, Мод, какво си направила? Наистина ли си се продала на този похотлив дърт пръч, само за да видиш дали съм още жив?

Мод огледа стаята и немощно се усмихна на тримата мъже, които седяха на масата до вратата и любопитно бяха вперили поглед в тях.

— Моля те, говори по-тихо… — промърмори тя през престорената си усмивка.

Алън сниши гласа си, но продължи все така разпалено.

— Не знаеш ли, че когато ти е предложил да тръгнеш с него, е имал предвид да му станеш любовница? Нима си толкова наивна да си мислиш, че те е взел само за да си приказвате сладко?

— Не. Знам отлично какво иска. Но това не означава, че ще му го дам.

— И как смяташ да се измъкнеш? Ти ще бъдеш под негова опека.

— Не знам. Но ще измисля нещо. В края на краищата толкова дълго успявах да стоя надалеч от леглото му, нали? А това ни най-малко не е охладило страстта му. Освен това винаги мога да му кажа, че съм се заразила от шарка.

Алън поклати глава и си наля пълна чаша с кларет.

— Мод, любов моя, винаги се забъркваш в най-проклети ситуации. — Той вдигна чашата си. — Горя от нетърпение да видя как ще се измъкнеш от тази.

— Радваш ли се още, че съм тук — попита тя смирено. Той отпи голяма глътка, после се наведе към нея и отново я целуна по устата.

— Да, разбира се. Само те предупреждавам. Ако те заваря в полевото легло на Уилкс, ще ви убия и двамата.

— Разкажи ми как живееш тук — бързо каза Мод, за да смени темата. — Как е Джеръми? Мислите ли, че можете да избягате от армията?

— Не сега. Това е най-изумителното събиране на военна мощ, което съм виждал някога. Три британски батальона, плюс две континентални военни части и, както ми казаха, контингент от приятелски настроени индианци, които всеки момент се очакват да пристигнат. Имаме пехота, гренадири, моряци, оръдия, мускети, гаубици и гранати — с две думи, това е такава сила, скъпа, която смайва и очите, и ума. Джеръми не се впечатлява колкото мен, но и той признава, че иска да види как тази огромна машина ще заработи.

— Генерал Уилкс не ми прилича на офицер, на когото ще възложат да командва такава голяма сила.

— Няма да я командва. Той е само един от главните генерали, които ще дават нареждания на батальоните. Все пак главнокомандуващият е дори по-голям негодник от Уилкс. Казва се Ейбърхромби, но е такава баба, че мъжете го наричат Набикромби зад гърба му.