Ашли Сноу - Мод

Бе след едно представление на „Небрежният съпруг“. Към края на втората седмица от турнето Мод бе придала на лейди Бети Моудиш цялото кокетство и чар, които отличаваха най-добрите й роли, и бе превърнала вечерта в невероятен успех. Бе в гримьорната и сваляше грима си, когато вратата се отвори рязко и една позната фигура се появи в стаята.

— Генерал Уилкс! — възкликна тя учудено.

— Душичката ми, сладурчето ми, ти беше великолепна — каза генералът, взе ръката й и залепи по една влажна целувка на всеки неин пръст. — Никога не е имало по-възхитителна лейди Бети! Ти спечели цялото ми сърце, дори онази част, която не притежаваше.

Мод издърпа рязко ръката си и посегна към халата си.

— Моля ви, генерале, това е гримьорна. Не е много прилично да идвате тук.

Кити се изсмя и очарователно примигна срещу генерала.

— О, сигурна съм, че е виждал и други разсъблечени дами, нали, генерале?

— Много пъти — отвърна Уилкс с очи, вперени в Мод. — Не можех да чакам в общата стая с всички онези дръвници. Трябваше да те видя. Ти ме омагьоса, скъпа моя. Напълно.

— Все едно — каза Мод неубедително. — Трябва да излезете и да ни оставите да се облечем.

Той отново посегна към ръката й.

— Само ако обещаеш да вечеряш с мен.

Тя го избута към вратата.

— Да. Обещавам. Само, моля ви, излезте.

— Чудесно. Ще те чакам отвън. Не се бави, сладка моя.

Мод затвори вратата и без да обръща никакво внимание на разбиращите подхилквания на останалите, бързо се облече. Не бе виждала Уилкс, откакто пристигнаха във Филаделфия, и си мислеше, че е заминал с другите военни части. За първи път, откакто го познаваше, тя наистина желаеше да говори с него. Поне можеше да разсее някои от тревогите си за Алън.

Все пак, когато той пъхна ръката й под своята и я поведе по улицата към най-близката кръчма, тя се поколеба дали да започне открит разговор за това. Едва когато ги настаниха на маса в една стаичка, където пламъкът от огнището и светлината от свещта на масата хвърляха трептящи отблясъци по покритата с ламперия стена, тя се реши да заговори.

— Изненадана съм, че сте в Ню Йорк. Когато не дойдохте зад кулисите във Филаделфия, си помислих, че пътищата ни вече може и да не се пресекат.

— Едва бях стъпил на брега, когато ме изпратиха тук. И сега дори трябваше да плавам нагоре по реката, но когато прочетох на един афиш, че трупата ви пристига в града, нарочно успях да уредя с интенданта една работа тук, за да остана и да те видя. И си струваше. Изглеждаш пленителна, скъпа моя. Колониите положително са ти се отразили добре.

— Не много добре — засмя се Мод. — Във Филаделфия всичко, което направиха, бе да ни придружат до края на града и да ни отпратят.

— А, Ню Йорк ще се окаже по-любезен. Хората тук обичат хубавите развлечения. Наистина, скъпа моя, аз съм гледал представления на сцената на Друри Лейн в Лондон, които не могат да се мерят по качество с твоята лейди Бети тази вечер. Жалко, че трябва да те отмъкна от сцената, ти така я красиш!

Мод бързо вдигна поглед.

— Да ме отмъкнете?

Той леко се изчерви.

— Хм, не възнамерявах да споменавам за това толкова скоро, но след като вече подхванах темата, по-добре да обясня какво имам предвид. Искам да дойдеш с мен.

— Къде? — попита Мод със слаб глас.

Той хвана ръката й и болезнено я стисна.

— На похода. А после, където и да ни изпратят в тази затънтена страна. Кажи, че ще дойдеш.

— Но, генерал Уилкс. Вие отивате на война, нали? Да не би да искате да кажете, че ще ме водите на бойното поле със себе си?

— Не в боя, разбира се — каза той, като сядаше обратно на стола си. — Само на похода. Ще има и други жени. Много от съпругите на войниците ги следват в армията като нещо напълно естествено. Има и поддръжници. Но, естествено, няма да позволя да общуваш с тях. Ще бъдеш при останалите хм… „дами“ на офицерите.

Мод го погледна с изненада.

— Искате да кажете, че офицерите взимат жените си със себе си на война?

— Е, не всички. Но така е, това се практикува. Казвали са ми, че Брадък взел своята любовница чак до форт Дюлейн Сигурен съм, че и този път ще има няколко.

— Генерал Уилкс… — започна тя, като гледаше навсякъде другаде, но не и към него, а умът й работеше трескаво. Може би това бе отговорът на нейните молитви!

— Смутих те. Прости ми, мила моя, знам колко необичайно чувствителна си към тези неща. Но не искам да те загубя сега, след като отново те намерих. Обещай ми, че ще дойдеш. Цялото ми щастие зависи от това. — Той посегна да хване ръката и. — В края на краищата сключихме сделка нали? В Бристол…