Ашли Сноу - Мод

— Време е да си вървим — каза тя рязко и седна. Алън се изуми.

— Какво! Не можеш…

Тя коленичи и облече полите си.

— Ако тръгнеш сега, ще се върнеш навреме за вечеря.

За негов ужас тя се изправи, вдигна чашите и бутилката и се запъти към файтона.

— Няма!

— Защо, какво има? Винаги мога да го направя отново, следващия път, когато дойдеш да ме посетиш от Форт Уилям.

Той пропълзя след нея и я хвана за глезените.

— О, значи такава била работата! Няма да стане.

Тя се засмя и го удари на шега, за да го отстрани.

— Май не ти харесва ти да си оставеният? Колко тъжно. — Измъквайки се от ръцете му, тя захвърли бутилката и се затича към колата. — Приятен ден, господин Сладострастник — подвикна тя, като се изсмя.

— Няма да се измъкнеш толкова лесно, госпожице Игривке — отвърна той, като скочи и хукна след нея. Хвана я, преди да е стигнала до файтона, и я стисна здраво през кръста.

— Добрият актьор трябва да довърши това, което е започнал — каза той задъхано и я повали сред тревата и листата.

Смехът на Мод се смеси със стоновете му, когато той отметна полите й нагоре и проникна в тръпнещото й от очакване тяло. С всеки тласък пламъкът обхващаше и нея, докато тя също извика от желание. Сграбчвайки го за раменете, тя го притисна към себе си, докато заедно се извисиха на крилете на възторга към един вулканичен миг на екстаз, който ги сля в едно горящо цяло.

Алън се отпусна върху нея напълно изтощен.

— Ах, ти, хитрушо — извика той, когато отново бе в състояние да говори, — нарочно ме подведе.

Мод обви с ръце врата му и го притегли към себе си.

— О, Алън, не заминавай! Остани във Филаделфия с мен. Не искам отново да те изгубя.

— Няма да ме изгубиш.

— Но тази страна е толкова голяма! Представи си, че се разделим и никога отново не можем да се намерим?

— Това няма да се случи. Знаеш, че те обичам, Мод. Но имам и други грижи, важни грижи. Неща, които трябва да се свършат.

Беше напълно безполезно.

— О, добре тогава — каза тя, като го отблъсна и заоправя дрехите си. — Беше чудесен следобед, но трябва да се връщаме, ако не искаме да останем без вечеря. Мистър Бенет обеща довечера да намине, за да ни каже къде ще изнесем първото си представление.

Той седна до нея и я прегърна през раменете.

— Ще дойдем отново тук, преди да замина — обеща Алън и я целуна.

— Хубаво ще бъде — отвърна тя сухо.

Едва когато наближиха града Алън се осмели да попита за генерал Уилкс и го направи почти извинително.

— За последен път го видях в Бристол — осведоми го Мод. — Дължа му пари, но няма да си ги иска, преди да сме спечелили нещо от спектаклите.

— Значи си му задължена. Това е добре. В такъв случай няма да те пусне да отидеш твърде далеч.

— Да ти е хрумвало какво може да иска в замяна за услугата си? Посочи ми го доста ясно.

— Не, не му плащай с тази монета. Дай му част от припечеленото и го разигравай.

Разочарованието от това, че Алън смята да замине твърде скоро, я накара да захвърли всякаква предпазливост.

— Заявявам ти, Алън — избухна тя. — Никога не ми стана ясно защо ме накара да се забъркам с този човек. Той иска от мен само едно, а аз нямам желание да му го дам. Не е ли по-добре да стоя далеч от него?

— Не. Важно е да продължиш да го водиш за носа.

— Но защо? Какво имаш против него?

Лицето му стана сурово.

— Не мога да ти кажа сега. Имай търпение. Някой ден ще разбереш.

— Питам се дали ще стане — промърмори тя, когато пред погледа й се появиха първите къщи.

Тя склони глава на рамото му. Бе толкова хубаво да е до него, да чувства тялото му. В същото време беше болезнено очевидно, че той никога няма наистина да й принадлежи. Винаги щеше да си взима това, което иска от любовта й, и да изчезва, докато следващият сгоден случай не ги събере отново. Само трябваше да махне с ръка и да му каже да си върви. Но знаеше, че никога няма да го стори.

Джошуа Бенет бе уредил цялата трупа да се събере за вечеря в кръчмата „Индианската кралица“, където за тях бе запазена отделна стая, за да обсъдят репертоара си. Стаята беше боядисана в наситено зелено, по стените имаше свещници, а изстърганият дъсчен под бе покрит с пясък. Храната беше обикновена, но вкусна. А случаят бе особено приятен, защото Алън остана с тях. По средата на вечерта Джеръми също пристигна.

Мод извика, когато го зърна застанал до вратата. Аленият мундир и триъгълната шапка не стояха толкова добре на дребната му фигура, колкото на мъжественото тяло на Алън, а умното му, лукаво лице изпод шапката бе напълно несъвместимо с изражението на войник. Но Мод не забеляза тези неща. Тя тичешком прекоси стаята, хвърли се на врата му и залепи, както се надяваше, сестринска целувка на бузата му.