Ашли Сноу - Мод

Бенет бързаше да настани мъжете, така че тя имаше време да го дръпне настрани само за миг, преди той да тръгне отново.

— Как да открия Алън? — попита шепнешком Мод, хванала го за ръкава.

— Навярно ще дойде в театъра, щом успея да уредя това.

— Но къде е? Представи си, че не разбере за нашето пристигане?

— Скъпа моя мис Мейкджой — отвърна Бенет, като отмахна ръката й, — не се старайте да търсите Алън. Оставете той да ви намери.

Тя обмисли думите му, след като се качи в стаята си и се изпъна на леглото, което сякаш се въртеше и мяташе, въпреки че бе здраво закотвено на земята. Искаше й се също да е така сигурна, че Алън ще узнае за пристигането им. Всичко бе възможно — можеше да не научи за тях или да не знае, че са пътували с „Мария Луиза“. Може дори да е тръгнал от Филаделфия за обширните непознати пространства отвъд крайбрежието. Можеше и никога да не го намери в този огромен, незаселен континент.

Ужасно безпокойство заплашваше да прогони цялата радост, която бе изпитала от откриването на Филаделфия. То изби в притеснение, което напълно би я завладяло, ако леглото не бе толкова меко, слънцето — толкова приспивно топло, а тя толкова изтощена, че потъна в сън, преди да се замисли сериозно за това.

Събудиха я силни удари по вратата.

— Госпожице… госпожице! — Мод позна гласа на африканската прислужница, която й бе занесла багажа горе. — Търсят ви, госпожице. — Гласът бе приглушен от дебелата врата.

Все още полусънена, тя се дотътри до вратата и я открехна.

— Кой е?

— Не знам, госпожице. Някакъв господин. Каза чака него в приемна.

— Благодаря. Сега слизам.

Мод се погледна в малкото огледало и се ужаси от вида си. Косата й бе разрошена, роклята беше измачкана. Не смееше дори да се надява, че господинът, който стои долу, е Алън. Поприглади малко роклята и бързо прокара гребена през косата си, поощипа бузите си, за да порозовеят, и си капна малко лавандулова вода. След това, като се надяваше, че ще си спомни къде е приемната, заслиза по стълбите.

На втората площадка се спря. Един мъж стоеше в сянката, вдигнал очи към нея. Бе висок, носеше перука на гренадир и аленият му мундир блестеше като рубин на слабата светлина.

Мод изпищя и се спусна по стълбите в ръцете му.

— Хей, по-полека! — извика Алън и се засмя, защото със силата, с която тя влетя в прегръдките му, едва не го прекатури. Той я вдигна и я завъртя из стаята, като спря само за миг, за да я целуне дълго и жадно по устните. Мод обви ръце около врата му, притегли лицето му към своето и отдели устни от неговите, за да може да се смее и говори едновременно.

— О, толкова съм щастлива… Надявах се да дойдеш… да чуеш, че сме пристигнали. О, Алън, така ми липсваше!

Той зарови пръсти в косата й и отново с копнеж впи устни в нейните.

— Господи! И ти ми липсваше. Когато можех да се измъкна, всеки ден ходех на пристанището, за да питам дали е пристигнал корабът от Бристол.

— Виж — възкликна тя и посегна да оправи перуката му. — Изкривих ти косата. А тя е… също така военна. Вие сте невероятно красив войник, сър.

— А ти изглеждаш достатъчно добре, за да разпалиш страстта ми.

Той покри лицето й с целувки, потърка лице в ухото и, след това във вдлъбнатините под скулите и шията.

— Достатъчно, сър, много ви благодаря — чуха те зад себе си яростен глас.

Обърнаха се и видяха мисис Брейсгърдъл, хазайката на Мод, застанала на вратата с ръце на пълните си хълбоци и израз на безкрайно неодобрение на кръглото си лице.

— Искам да ви предупредя — продължи мисис Брейсгърдъл, — че това е почтен дом и аз няма да търпя неприлични задевки нито от разни актриси, нито пък от войници.

Мод отстъпи една крачка, но продължи да държи здраво ръката на Алън.

— Простете, мисис Брейсгърдъл. Това е, защото много отдавна не сме се виждали.

— Доколкото знам, не сте женени. Така че това не е събиране на разделени съпрузи.

Преди Мод да отговори, Алън дълбоко се поклони на жената.

— Извинете, госпожо. В никакъв случай няма да опозорим вашия дом. Простете несдържаността на две сърца, изпълнени с гореща любов едно към друго, които в продължение на месец са били лишени от взаимната си подкрепа.

На Мод тази украсена реч й се стори така явно фалшива, че тя очакваше домакинята да се обиди. Вместо това тя само се усмихна.

— О, не знам дали ще ми повярвате, но това за взаимната утеха ме впечатли. Но няма да допусна такива неща тук пред очите на всички. Нито — прибави тя бързо — горе в стаите. Вървете да си оказвате взаимна подкрепа в „Индианската кралица“ малко по-нататък по улицата.