Робърт Сойер - Терминален експеримент

Питър кимна.

— Да се молим дано планът ни успее.

Саркар го погледна.

— Пет пъти на ден се обръщам с лице към Мека й се моля. Може би ще имаме по-добър късмет, ако и вие двамата се помолите. — Той се изправи. — Я по-добре да тръгвам. Чака ме много работа.

Питър се опитваше да се подготви за неизбежната среща. Въпреки това всеки път, когато апаратът за връзка на бюрото му започнеше да бръмчи, той чувстваше как пулсът му се ускорява. Първите няколко пъти тревогата беше фалшива. После…

— Питър — изрече гласът на секретарката. — Инспектор Файлоу от полицейския участък „Метрополитън“ е тук и желае да се срещне с вас.

Питър пое дълбоко дъх, задържа го за няколко секунди в гърдите си, после го изпусна с дълга, подобна на шепот въздишка. Докосна едно копче на апарата и каза:

— Пуснете я да влезе.

Миг по-късно вратата на кабинета му се отвори и влезе инспектор Александрия Файлоу. Питър очакваше да я види в полицейска униформа, но тя беше със спретнато спортно сако, каквито носеха бизнесдамите, панталони в цвят, който подхождаше на сакото, и тъмнокафява копринена блуза. На ушите си беше сложила малки зелени обици. Късата й коса беше яркочервена, очите й — светлозелени. Носеше черно дипломатическо куфарче.

— Здравейте, детектив Файлоу — каза Питър, изправи се и протегна ръка.

— Здравейте — отговори Сандра и стисна силно ръката му. — Предполагам, че сте ме очаквали.

— Хм, защо казвате това?

— Просто нямаше как да не чуя — вие казахте на секретарката си: „Пуснете я да влезе“. Ала тя не ви беше казала нито малкото ми име, нито пък ви беше разкрила по някакъв начин, че съм жена.

Питър се усмихна.

— Наистина сте добра в работата си. Моята съпруга ми разказа някои неща за вас.

— Разбирам. — Сандра замълча, вперила изпълнения си с очакване поглед в Питър.

Той се засмя.

— От друга страна, аз също съм добър в работата си. Голяма част от нея е свързана с участия в срещи с висши правителствени лица. Всички те са преминали специализирани курсове, посветени на междуличностното общуване. Ще бъде необходимо нещо значително по-респектиращо от продължителна тишина, за да ме накара да изпея всичко, което зная.

Сандра се засмя. Не му се бе сторила красива, но усмивката й наистина беше много приятна.

— Моля, седнете, госпожо Файлоу.

Тя се усмихна, взе стол и оглади с длани панталоните си, след като седна — очевидно често носеше пола. Кейти имаше същия навик.

Последва кратка тишина.

— Кафе? — попита Питър. — Или чай?

— Кафе, моля. Двойно, без захар. — Изглежда, дамата се чувстваше неловко. — Това е част от работата ми, която не харесвам, доктор Хобсън.

Питър стана и се отправи към кафе-машината.

— Моля ви, наричайте ме Питър.

— Добре. — Тя се усмихна. — Не харесвам начина, по който се отнасят към засегнатите в случая страни. Ние, полицейските служители, често тероризираме хората и обръщаме малко внимание на добрите обноски и принципа за недоказаната виновност.

Питър й подаде чаша кафе.

— И така, доктор… — Инспектор Файлоу спря и пак се усмихна. — И така, Питър, ще ви задам няколко въпроса. Надявам се, че ще ме разберете — аз просто върша работата си.

— Разбира се.

— Както знаете, един от колегите на съпругата ви беше убит.

Питър кимна.

— Да. Това направо ни зашемети.

Сандра го погледна, навела глава на една страна.

— Съжалявам — измърмори объркано Питър. — Нима казах нещо, което не биваше да казвам?

— О, нищо. Просто имаше доказателства, че убиецът е използвал зашеметяваща палка, за да укроти жертвата си. Коментарът ви „това направо ни зашемети“ ми се стори смешен. — Тя вдигна ръка. — Простете ми. Човек става твърде нечувствителен в професия като моята. — Кратка пауза. — Използвали ли сте някога зашеметяваща палка?

— Не.

— Притежавате ли такава?

— В Онтарио е незаконно да притежаваш подобно нещо. Единствено полицаите имат това право.

Сандра се усмихна.

— Но лесно можеш да си купиш такава палка в Ню Йорк или в Квебек.

— Не — отговори Питър. — Никога не съм използвал зашеметяваща палка.

— Съжалявам, че ви попитах — извини се Сандра.

— Виновно е проклетото ви полицейско обучение — каза Питър. — Точно на него се дължи всичко.

— Познавахте ли покойния?

Питър се опита да произнесе името с безразличие.

— Ханс Ларсен ли? Да, познавах го — познавам повечето от колегите на Кейти, срещал съм ги на приятелски събирания или на коледните увеселения, организирани от нейната компания.