Робърт Сойер - Терминален експеримент

— Здравей, Сандра — каза той. — Какво има?

— Обаждам ти се във връзка със смъртта на Родерик Чърчил, умрял преди два дни.

— Плешивият учител по физическо? Да? Какво те интересува?

— Като причина за смъртта си отбелязал аневризъм.

— Аха.

— Но си написал и въпросителен знак. Аневризъм, въпросителен знак в скоби.

— О, да. — Чен сви рамене. — Ами, човек не може да е напълно сигурен. Когато Господ пожелае да прибере някого, понякога просто го изключва. Щрак! Аневризъм. И си заминаваш. Струва ми се, че се е случило тъкмо това. Чърчил е вземал и лекарства за сърце.

— Нещо необикновено?

Чен издаде кудкудякащ звук, който при него минаваше за смях.

— Не, Сандра. Няма нищо необикновено в това човек над шестдесет години да умре — особено учител по физическо възпитание. Те смятат, че са в отлична форма, но през по-голямата част от деня само наблюдават как останалите правят физически упражнения. Нагъвал е вечерята си от веригата за бързо хранене и е умрял. Това е.

— Направи ли аутопсия?

Чен отново изкудкудяка.

— Аутопсиите са скъпи, Сандра, знаеш го. Направих само няколко бързи теста на място, после подписах акта за смъртта. Когато пристигнах, там бяха вдовицата, дъщеря й и зет й. Беше към един и половина, два без петнайсет на обяд. — Той замълча за миг. — Защо проявяваш такъв интерес?

— Вероятно няма нищо — отговори Сандра. — Просто Род Чърчил е баща на една от колежките на убития в случая с кастрацията.

— А, да! — откликна Чен. Гласът му преливаше от наслада. — Интересен случай. Доктор Карачи беше съдебният лекар — възлагат й всички странни случаи напоследък. Но, Сандра, не ти ли се струва, че връзката е прекалено слаба? Искам да кажа, че онази жена… как се казваше?

— Кейти Хобсън.

— Благодаря. Та искам да кажа, че просто има лош късмет.

— Сигурно си прав. Все пак имаш ли нещо напротив да дойда и да прегледам бележките ти по случая?

Чен отново изкудкудяка.

— Разбира се, че нямам нищо против, Сандра. Винаги ми е приятно да те видя.

Питър ненавиждаше погребенията. Не защото не понасяше мъртъвците — човек не можеше да прекарва толкова дълго в болниците, без да свикне с тях. Не. Просто не можеше да понася живите.

На първо място имаше много лицемери: онези, които от години не бяха виждали скъпия покойник и изпълзяваха изневиделица, когато вече беше прекалено късно да помогнат с каквото и да било.

На второ място се подреждаха оплаквачите — хората, които така очебийно изваждаха емоциите си на показ, че не мъртвецът, а те ставаха център на внимание. Дълбоко в сърцето си Питър съчувстваше на най-близките, на които им беше трудно да се примирят със загубата на човека, когото бяха обичали, но не понасяше далечните братовчеди или съседите, отдалечени на пет пресечки от дома на покойника, които отиваха с удоволствие на погребения и се правеха на неутешими.

От своя страна, както навсякъде другаде, Питър се опитваше да прояви стоицизъм — да запази хладнокръвието на британските си предшественици.

Род Чърчил, като тщеславен човек, приживе бе пожелал погребална церемония с отворен ковчег. Питър не одобряваше подобно нещо. Когато беше на седем години, отиде на погребението на дядо си — бащата на майка му. Дядо му беше известен с големия си нос. Питър помнеше как бе влязъл в параклиса и как бе зърнал отворения ковчег в дъното. Единственото, което се виждаше, беше носът на дядо му, щръкнал над ръба на ковчега. И до ден днешен, когато мислеше за дядо си, първото нещо, което се появяваше в съзнанието му, беше този огромен нос — самотен връх, издигащ се във въздуха.

Питър се огледа. Параклисът бе с тъмна дървена ламперия. Въпреки молбата вместо да донасят цветя за покойника да се направят дарения на фондацията „Борба срещу сърдечносъдовите заболявания“, имаше много букети плюс огромен венец във формата на подкова, изпратен от колегите на Род от гимназията — сигурно от учителите по физическо, само те бяха достатъчно малоумни, за да не знаят, че такива венци означават „късмет“ — доста неподходящо пожелание за мъртвец.

Бани се държеше храбро. Сестрата на Кейти, Мариса, плачеше, но като че също се справяше добре. Питър не знаеше какво да мисли за реакцията на Кейти. Лицето й беше безизразно. Кейти, която плачеше, когато гледаше тъжни филми и четеше тъжни книги, не можеше да отрони дори сълза за мъртвия си баща.

Нямаше кой знае колко улики, които можеше да проследи. Два смъртни случая. Единият — очевидно убийство; вторият — на границата на престъплението.