Робърт Сойер - Терминален експеримент

— Очарователно — поднесе коментара си Питър. — Възможно ли е да има грешка в програмата?

Саркар приглади косата си.

— Забелязвал ли си Контрол или Амбротос да правят същото?

— Не.

— Тогава бих казал веднага, без предварителна подготовка, че не се касае за грешка, а за реален страничен продукт на модификациите, които създадохме. Дух е имитация на живота след смъртта — интелектът извън тялото. Бих подчертал, че този ефект сигурно е реална последица от факта, че сме прекъснали някои връзки в нервната мрежа, свързани с тази модификация.

— О, за Бога! — изрече Питър. — За другите две копия ти все още имитираш дишане. Но Дух няма тяло, затова не му е необходимо да прави паузи, за да диша, когато приказва. Паузите, използвани за дишане, сигурно карат живите хора да се изразяват в сбити отрязъци.

— Интересно — отбеляза Саркар. — Искаш да ми кажеш, че ако не се налагаше да дишаш, щеше да измислиш нещо по-умно? Важното е мисленето, не говоренето.

— Вярно, но… Знаеш ли, забелязах, че Дух е малко тъпичък.

— Аз също — потвърди Саркар. — И какво?

— Ами, ако въобще не е тъп? Ако… това никак не ми харесва, но… ако той говори, а ние просто не го разбираме? Ако не само начинът му на говорене, но и мислите му са по-сложни от моите?

Саркар се замисли.

— Виж… в мозъка като физическа цялост не съществува аналог на паузите, по време на които дишаме, освен… освен…

— Какво?

— Ами невроните не са в състояние да действуват неопределено дълго — каза Саркар. — Нервната мрежа може да остане възбудена за ограничен период.

— Това какво е? Фундаментално ограничение за човешкия ум?

— Не. Това е фундаментално ограничение на човешкия мозък — по-точно ограничение на електрохимическия процес, чрез който функционира мозъкът. Хардуерът на мозъка не е предназначен да задържа дадена мисъл непроменена за дълго. Сигурен съм, че си го изпитвал: хрумва ти някаква блестяща идея и искаш да я запишеш, но докато вземеш молива, вече си я изгубил. Идеята просто се е разпаднала в мозъка ти.

Питър вдигна вежди.

— Но Дух функционира без мозък. Той е просто ум, душа. Той е просто софтуер, работещ без ограниченията на хардуера. Не са му необходими паузи за дишане. Нервните му мрежи не се разпадат, преди да е приключил с тях. Може да изгради безкрайно дълго изречение или да създаде мисъл с каквато сложност пожелае.

Саркар поклати изумено глава.

— Значи ето как умът на човека може да се съхрани завинаги след смъртта — каза Питър. — Не можеш да го постигнеш, създавайки прости връзки, като вица за щъркела. В крайна сметка не можеш да измисляш безкрайни съпоставки между А и Б. Но Дух е в състояние да съпоставя А с всички останали букви от азбуката до Я, плюс с всички букви от алфа до омега, от алеф до тав в еврейската азбука, докато във всички тези сложни комбинации не се появят някои нови, възбуждащи, занимателни асоциации.

— Невероятно! — възкликна Саркар. — Това означава, че…

— Означава — продължи Питър, — че може би животът след живота е изпълнен с шеги, но шеги толкова сложни, фини и тъпи, че ти и аз никога няма да ги разберем. — Той замълча. — Поне докато не умрем.

Саркар подсвирна, после каза:

— Като заговорихме за смъртта, се сетих, че вече трябва да се прибирам, защото иначе Рахеема ще ме убие. Тази вечер аз трябва да готвя вечерята.

Питър погледна часовника на компютъра.

— По дяволите! Закъснях за срещата си с Кейти — тази вечер трябваше да излезем. Мислехме да вечеряме навън.

Саркар се разсмя.

— Какво е толкова смешно?

— Ще разбереш — отвърна Саркар. — Само че по-късно.

Двойникът следеше компютъра на компанията „Храна-Храна“: очакваше поръчка от семейство Чърчил. Най-сетне я дочака — същата гозба, която Род, същество с установени навици, беше предпочел последните шест пъти.

Щом поръчката се появи в системата, двойникът я засече, направи малка промяна, после я остави да продължи пътя си по телефонната линия до магазина на „Храна-Храна“, разположен на шест преки от къщата на Род Чърчил.

Един закръглен мъж с буйна бяла коса и тъмносиньо пардесю втренчено гледаше Питър, докато двамата с Кейти вървяха по тротоара. Питър вече привикваше с това — напоследък често се появяваше на екрана и хората го познаваха на улицата. Но този мъж не само го гледаше, а се приближи към тях.

— Вие сте Питър Хобсън, нали? — рече той. Беше около шестдесетгодишен, бузите и носът му бяха изпъстрени с малки сини вени.