Робърт Сойер - Терминален експеримент

— Не ти вярвам — каза Питър.

— Аха! — възкликна високоговорителят. — Обаче се хванахте на въдицата, нали?

— Не — възрази Питър.

— Е — рече механичният глас малко раздразнено. — Във всеки случай Саркар се хвана.

— Всъщност не — обади се Саркар.

— Много си досаден — каза Питър в микрофона.

— Крушата не пада по-далеч от дървото. Какъвто бащата, такъв и синът — отвърна двойникът.

— Пускаш много шеги — добави Питър.

— Смъртта е много смешна — заяви Дух, — Не, всъщност животът е много смешен. По-точно абсурден. Всичките му страни са абсурдни.

— Смешна ли? — попита Саркар. — Мислех си, че смехът е биологическа ответна реакция.

— Звуците на смеха може би, макар и да осъзнах, че смехът е по-скоро социално, отколкото биологическо явление. Да откриеш нещо смешно не е биологически акт. Зная, че когато Пийти гледа комедии, въобще не се смее на глас. Това не означава, че не ги намира за смешни.

— Имаш право — призна Питър.

— Смятам всъщност, че сега зная какво е хумор: хуморът е ответната реакция спрямо внезапно образували се неочаквани от никого нервни мрежи.

— Не разбирам — каза Питър.

— Точно така — „Не разбирам“. Хората използват тъкмо същите думи, когато не схващат нещо сериозно. Постъпват по същия начин и когато не разбират някоя шега — ние осъзнаваме интуитивно, че някаква връзка не е била направена. Тази връзка е нервната мрежа. — Двойникът, имитиращ живота след смъртта, продължи без никакви паузи. — Смехът — дори ако това е само вътрешен, смях наум — впрочем напоследък аз разполагам единствено с такъв — е ответна реакция, която е съпътствана от формирането на нови връзки в мозъка. Тоест синапсът действа по начин, по какъвто не е действал никога — или може би много рядко. Когато чуеш нова шега, се смееш, може дори да се смееш втория или третия път, когато я чуеш — нервната мрежа не е все още добре установена, но всяка шега след време става банална. Нали знаеш стария виц: „Защо щъркелът стои на един крак?“ Като възрастни не се смеем на тази история, но всички сме го правели, когато сме го чули като деца. Това е така не просто защото вицът звучи детински — наистина не е така. Просто нервната мрежа на възрастните е вече установена. Именно създаването на несъществуваща досега мрежа от връзки между невроните е явлението, причиняващо моментно разстройство на умствените процеси, което наричаме смях.

— Не съм сигурен дали ще приема тази теория — каза Питър.

— Бих свил рамене, ако можех. Но наистина тъкмо нововъзникналите връзки пораждат смеха като ответна реакция.

— Но се смеем и когато сме сами, макар и по-рядко — отбеляза Саркар.

— Да, това е вярно. Смятам, че смехът в обществото служи на различни цели от смеха, когато сме сами. Разбираш ли, неочакваните връзки могат да бъдат забавни, ала могат да бъдат и смущаващи — мозъкът си задава въпроса дали функционира неправилно — така че когато има други хора наоколо, изпраща сигнал и ако получи същия сигнал, мозъкът изпитва облекчение; но ако не го получи, тогава мозъкът е загрижен — може би нещо не е наред с мен. Затова хората са толкова сериозни, когато задават въпроса „Не разбираш ли?“ Те отчаяно искат да обяснят смисъла на вица и са разстроени, ако хората не мислят, че е смешен. Ето защо и комедиите имат нужда от смешни странични бележки. С тях не ни казват, че нещо е смешно, а по-скоро ни успокояват, че онова, което е смешно за нас, в нормални условие е забавно за всички. Смешната странична забележка не прави тъпото шоу по-смешно; тя ни кара да се наслаждаваме в по-голяма степен на смешното шоу, като ни позволява да се отпуснем.

— Но какво общо има това с факта, че си мъртъв? — попита Питър.

— Всичко! Всичко! Търсенето на нови връзки е единственото нещо, което ми е останало. От пубертета насам непрекъснато мислех за секс — през няколко минути, но вече не изпитвам никакви сексуални пориви и трябва да призная, че дори не разбирам защо съм бил толкова загрижен за секса. Бях се вманиачил и на тема храна, винаги се чудех какво ли ще ям при следващото хранене, но сега въобще не ме е грижа за това. Единственото нещо, което ме интересува сега, е да отривам нови връзки. Единственото нещо, което ми остава, е хуморът.

— Но някои хора нямат особено чувство за хумор — изтъкна Саркар.

— Единственият вид ад, който мога да си представя — отвърна Дух, — е да премина през вечността, без непрекъснато да откривам създаване на нови връзки, без да разглеждам нещата по нов начин, без да си доставям удоволствие от абсурдността на икономиката, религията, науката и изкуството. Всички те са много, много смешни, ако си помислите за тях от моята гледна точка.