Робърт Сойер - Терминален експеримент

— Но нима изборът на коренно различни съпруги не отрича твърдението ти? — попита Питър, след като помисли малко. — Не доказва ли той, че сме индивиди, оформени и израснали благодарение на възпитанието, което сме получили?

— На пръв поглед може би изглежда така — отвърна Контрол. — Но всъщност твърдението подкрепя тъкмо обратното. Помисли за времето, когато се сгодихме за Кейти. Бяхме на двадесет и осем години, предстоеше ни да завършим аспирантура. Бяхме готови да се впуснем в живота, искахме да се оженим. Признавам, бяхме много влюбени в Кейти, ала дори и да не бяхме, вероятно щяхме да пожелаем да се оженим тъкмо тогава. Ако я нямаше нея, щяхме да се огледаме, за да си намерим партньорка. Но помисли: наистина имахме твърде малко възможности. Първо, нека елиминираме всички онези, които бяха сгодени и омъжени — например Беки по това време беше вече сгодена. След това нека елиминираме всички, които не бяха приблизително на същата възраст. После — нека наистина бъдем честни пред себе си — трябва да елиминираме и онези от други раси и онези, които изповядаха коренно различни религии от нашата. Кой би останал? Една жена. Или може би две. А може би, ако извадехме изключително голям късмет — три или четири. Това е. Изпадаш в глупави фантазии за всички млади дами, за които бихме могли да се оженим, но ако погледнеш на въпроса честно — ако наистина го направиш, — ще видиш, че нямахме почти никакъв избор.

Питър поклати глава.

— Всичко изглежда така студено и безлично, когато го представяш в тази светлина.

— В много отношения е точно така — отвърна двойникът. — Но това ми дава нови основания да ценя високо предварително уговорената женитба на Саркар и Рахеема. Винаги съм смятал, че това е погрешна стъпка, но когато навлезеш в същността на нещата, виждаш, че разликата е нещо съвсем банално. Те нямат избор за кого ще се оженят, положението е същото и при нас.

— Май имаш право — каза Питър.

— Точно така — потвърди двойникът. — Е, вече е време да спиш. Качи се горе и легни при жена си. — Той замълча за миг. — Лично аз щях да съм много щастлив, ако можех да го направя.

Детектив инспектор Александрия Файлоу едновременно ненавиждаше и обичаше тази част от работата си. От една страна, разпитът на хората, които бяха познавали покойния, често й осигуряваше ценни улики. Но, от друга, задължението да досажда на объркани или потънали в скръб хора беше изключително неприятно преживяване.

Още по-неприятен беше цинизмът, който съпровождаше този процес: не всички казваха истината и някои от сълзите бяха крокодилски. Естественият инстинкт подтикваше Сандра да предложи съчувствие на онези, които изпитваха болка, но полицаят в нея й казваше, че нищо не трябва да се приема за чиста монета.

Не, не полицаят в нея я караше да мисли така. Правеше го човекът. След като бракът й с Уолтър се разпадна, всички, които по-рано й бяха честитили годежа и сватбата й, започнаха да приказват: „О, знаех си, че бракът ви няма да бъде траен“ и: „Боже мой, той не беше човекът, с когото трябваше да се свържеш“, или: „Той е човекоподобна маймуна — неандерталтец, нещастник“ — или каквато беше любимата метафора на съответния човек. И Сандра научи, че хората — дори добрите хора, дори приятелите ти — те лъжат. И че в определен момент ти казват онова, което смятат, че ти се ще да чуеш.

Асансьорът спря на шестнадесетия етаж на Кулата на живота и Сандра излезе в коридора. Рекламната агенция „Дууоп“ имаше свое собствено фоайе, цялото в хром и розова кожа, разположено директно срещу асансьорите. Повечето от компаниите отдавна се бяха отървали от пухкавите хубавици в приемната и ги бяха заменили с по-зрели индивиди от двата пола, които придаваха на офиса бизнесимидж. Но рекламният бизнес си беше рекламен бизнес и полът все още продължаваше да е добра стока за продан. Затова Сандра се опита да проведе разговора си с красивото младо същество зад бюрото посредством едносрични думи.

След като показа полицейската си значка на няколко от шефовете, Сандра уреди да разпита всеки един от служителите. Агенция „Дууоп“ използваше централен офис — нещо популярно през 80-те години на XX век. В центъра на помещението всеки разполагаше с работно пространство, отделено от останалите с прегради. Около централния офис имаше канцеларии, но те не принадлежаха на определени хора и никому не беше разрешено да се разполага в тях. Те се използваха при нужда за консултации с клиенти, частни срещи и така нататък.