Робърт Сойер - Терминален експеримент

Както винаги Кейти Хобсън пристигна в 8:50. Но вместо стандартните шеги по време на първото за деня кафе, днес всичко изглеждаше мрачно. Тя мина през централния офис, отправи се към стаичката, оградена с подвижни прегради, и видя, че Шенън, жената, която работеше до нея, плаче.

— Какво е станало? — попита Кейти.

Шенън вдигна глава.

— Не чу ли за Ханс?

Кейти поклати глава.

— Мъртъв е — простена Шенън и пак се разплака.

Покрай вратата мина Джонас, когото съпругът на Кейти наричаше Псевдоинтелектуалеца.

— Какво се е случило? — попита го Кейти.

Джонас прокара длан през мазната си коса.

— Ханс е убит.

— Убит!

— Да. Изглежда така, сякаш го е направил Каменния гост.

Отнякъде изникна и Тоби Бейли, очевидно усетил, че с тази група служители ще му е интересно — някой все още не беше научил историята.

— Точно така — намеси се той. — Нали знаете, че вчера той не дойде на работа? Е, на Нанси Колфийлд късно снощи й се обадила — щях да кажа „жената на Ханс“, но предполагам, че сега точната дума трябва да е „вдовица“. Както и да е, историята се появи и по страниците на сутрешното издание на „Сън“. Погребението е в четвъртък. Всеки е освободен от работа, ако желае да присъства.

— Обир ли е било? — попита Кейти.

Джонас поклати глава.

— Във вестника пише, че ченгетата са отхвърлили обира като мотив за престъплението. Очевидно нищо не е било взето. И… — в гласа му се промъкна нетипично оживление, — според неназовани източници тялото е било осакатено.

— О, Боже! — прошепна Кейти изумено. — Как?

— Полицията отказва да коментира. — Джонас придоби онзи знаещ вид, който така дразнеше Питър. — Дори ако са имали желание да говорят по този въпрос, подозирам, че ще запазят в тайна подробностите, за да могат да отхвърлят фалшивите самопризнания.

Амбротос, безсмъртният двойник, сънуваше.

Питър крачеше. Но в стъпките му имаше нещо необичайно. Те бяха някак по-леки. Изглежда, не вървеше по трева или в тиня. По-скоро като че стъпваше върху покрит с гумен слой тенискорт — повърхността под краката му съвсем леко поддаваше и той сякаш се движеше с плавни подскоци.

Погледна надолу. Повърхността беше светлосиня. Огледа се. Материалът, по който вървеше, беше леко огънат и се простираше във всички посоки. Нямаше небе. Просто празно пространство, нищо, безцветна празнота, липса на каквото и да било присъствие. Продължи да върви бавно по еластичната огъната повърхност.

Изведнъж в далечината забеляза Кейти — махаше му с ръка.

Беше със старото си тъмносиньо сако — както в университета в Торонто. Върху единия ръкав беше избродирано 9Т5 — емблемата на годината, когато се беше дипломирала; върху другия ръкав се виждаше надпис „ХИМИЯ“.

После Питър видя, че това не е Кейти, каквато я познава днес, а по-скоро Кейти, с която се беше запознал преди много години: млада, без бръчки, абаносовочерната й коса се спускаше почти до кръста й. Питър отново погледна надолу. Беше обул изтъркани сини джинси — не беше обувал такива от двадесет години.

Тръгна към нея, а тя — към него. С всяка крачка дрехите и прическата й се променяха; след всеки десетина стъпки ставаше ясно, че тя малко по малко остарява. Питър почувства, че по лицето му избива брада, която по-късно изчезна — нали навремето си беше пуснал брада, но после я беше объснал. Продължи да върви напред и почувства хлад на върха на главата си — беше започнал да оплешивява. Ала след още няколко крачки осъзна, че промените, поне у него самия, са престанали. Косата му не оредяваше повече, тялото му не се изгърбваше, ставите му продължаваха да работят с пъргавина и лекота.

Те вървяха, вървяха, но скоро Питър разбра, че не се приближават един към друг. Всъщност разстоянието между тях ставаше все по-голямо и по-голямо.

Земята, която ги разделяше, се разширяваше. Гуменият лазур помежду им ставаше все по-неизброден. Питър затича, Кейти също. Ала от това нямаше никаква полза. Те се намираха на повърхността на огромен балон, който продължаваше да се надува. С всеки изминал момент площта на повърхността се увеличаваше и разстоянието между тях нарастваше.

Разширяваща се вселена. Вселена на безкрайното време. Макар че Кейти вече беше далеч, Питър все още долавяше подробности от лицето й, дори бръчиците около очите й. Скоро тя се отказа да тича, дори спря да върви напред. Просто остана изправена върху непрекъснато нарастващата повърхност. Продължаваше да му маха, но Питър разбра, че по този начин му казва „Довиждане“ — за нея не съществуваше безсмъртие. Повърхността продължаваше да се разширява и скоро Кейти се плъзна отвъд хоризонта и той вече не можеше да я вижда…