Александър Солженицин - Раково отделение

В стаята долетя приятно женско гласче. Макар днес нищо да не радваше Павел Николаевич, това гласче все пак галеше ухото.

— Температурката ще измерим! — прозвуча, сякаш някой обещаваше да раздаде бонбони.

Русанов махна кърпата от лицето си, опря се на лакът и сложи очилата си. Какво щастие! Това вече не бе унилата черна Мария, а съблазнително налята, спретната жена и не със стегнат кок, а с разпуснати златисти коси, върху които имаше снежнобяла касинка, каквато носят докторите.

— Азовкин! Хей, Азовкин! — весело се обърна тя към младежа до прозореца, надвесена над леглото му. Той лежеше в още по-странна поза от предишната: по диагонал, ничком, с възглавницата под корема си, опрял брадата си върху дюшека, както само кучетата умеят, и гледаше през железните пръчки на кревата, сякаш се намираше в клетка. По опънатото му лице преминаваше сянката на вътрешните болки. Ръката му висеше, докосваща пода.

— Стегнете се де! — опита се да го засрами сестрата. — Не сте толкова зле! Вземете сам термометъра.

Той едва повдигна ръката си от пода, сякаш изтегляше ведро от кладенец, и взе термометъра. Бе толкова безсилен и така страдаше от болките, че едва ли някой би повярвал, че е на седемнадесет години.

— Зоя — помоли той и изстена, — дайте ми грейката.

— Вие сте враг на самия себе си — строго го изгледа Зоя. — Даваха ви грейка, но вие я слагахте не на мястото, където ви бият инжекциите, а на корема.

— Но на мен така ми ставаше по-леко — страдалчески се оправдаваше той.

— Но по такъв начин вие само помагате на подутината си да расте! Вече ви обясниха. В онкологичното въобще не е разрешено, но за вас направиха специално изключение.

— Е, тогава няма да позволя да ми бият инжекции.

Но Зоя вече не го слушаше, а почуквайки с пръсти по таблата на леглото на Хищника, попита:

— А къде е Костоглотов?

(И колко вярно бе уловил характера му Павел Николаевич! Костоглот.) Хищник: колко точно!

— Отиде да пуши — обади се Дьомка, без да вдига глава от книгата си.

— Ще ми пуши той! — измърмори Зоя.

Колко добре се държат понякога девойките! Павел Николаевич с удоволствие гледаше нейната набита стегната фигура и леко изпъкнали очи, вече любувайки й се безкористно, и чувстваше, че му става по-леко. Зоя му се усмихна и му протегна термометъра. Стоеше откъм страната, където се намираше подутината, но дори и с леко повдигане на веждата си не показа, че се ужасява или че не е виждала никога преди това подобен пациент.

— На мен никакво лечение ли не е предписано? — попита Русанов.

— Засега не — отговори тя с извиняваща усмивка.

— Но защо? Къде са лекарите?

— Техният работен ден свърши.

Не трябваше да се сърди на Зоя, но все пак виновен имаше, след като не го лекуваха! А трябваше да бъдат взети мерки! Русанов презираше бездействието и мекушавите характери. И когато Зоя дойде да вземе термометъра, той я попита:

— Къде се намира телефонът, по който мога да се свържа с града? Как да стигна до него?

В края на краищата можеше още сега да позвъни на другаря Остапенко! Мисълта за телефона върна Павел Николаевич към неговия обичаен свят. И към мъжеството. Почувства се отново способен да се бори.

— Тридесет и седем — усмихна се Зоя и на картончето, закачено на средната част на желязната табла, написа първата измерена температура на пациента Русанов, Павел Николаевич. — А телефонът се намира на регистратурата. Но сега не можете да отидете там, защото се влиза от другия вход.

— Почакайте! — Павел Николаевич се изправи и стана сериозен. — Нима в клиниката няма телефон? А ако се случи нещо сега? Например с мен?

— Ще изтичаме и ще позвъним — не се поддаде на паниката му Зоя.

— Но ако навън има буря или проливен дъжд?

Зоя вече бе тръгнала към съседа му, стария узбек.

— През деня няма страшно, а сега там е заключено.

Не ще и дума: бе приятно момиче, но дръзко. Без да му обръща повече внимание, се спря пред казаха. Внезапно повишавайки глас, Павел Николаевич възкликна:

— Но трябва все пак да има и друг телефон! Не може да няма.

— Има — отговори Зоя, седнала на леглото на казаха, — но в кабинета на главния лекар.

— Тогава?

— Дьома… Тридесет и шест и осем… Кабинетът е заключен.

Низамутдин Бахрамович не обича…

И си отиде.

В думите й се криеше известна логика. Разбира се, че бе неприятно някой в твое отсъствие да влиза в кабинета ти. Но тук е болница и все пак трябва да се измисли нещо…

За миг се мярна връзката с външния свят и отново изчезна, замъглена от подутината, която бе голяма колкото юмрук, опрян под челюстта.