Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Настрадин Ходжа посочил мегдана, където боят още не бил съвсем утихнал.

— Та мигар не знаеш, че целият този смут е заради тебе!? До ушите на сияйния емир е стигнало, че когато си заминавал от Багдад, ти си се заклел пред целия народ да се вмъкнеш в харема на емира — о, тежко ти, Хюсеин Хуслия! — и да обезчестиш емирските жени!

Челюстта на мъдреца увиснала, очите му побелели, той взел често-често да хълца от страх…

— Аз ли? — бъбрел той. — Аз — в харема?

— Ти си се заклел в това пред трона на аллаха. Така обявиха днес глашатаите. И нашият емир заповяда да те хванат, щом влезеш в града, и незабавно да ти отсекат главата.

Мъдрецът застенал, премалял. Не можел и не можел да се сети кой от неговите врагове се е изхитрил да му нанесе такъв удар; а в останалото не се усъмнил, защото и той самият в придворните борби неведнъж бил унищожавал враговете си с подобни средства и със задоволство се любувал после на техните глави, набучени на върлини.

— И ето че днес — продължил Настрадин Ходжа — шпионите донесоха, на емира, че си пристигнал, и той заповяда да те хванат. Заптиите се втурнаха към пазара, започнаха да те дирят навсякъде, да претърсват дюкяните и търговията се разстрои, и спокойствието се смути; по погрешка заптиите хванаха един човек, който приличаше на тебе, и набързо му отсякоха главата, а се оказа, че бил молла, известен с благочестието и добродетелите си, паството от джамията му възнегодува и виж сега какво става в Бухара все заради тебе!

— О, нещастен аз! — възкликнал мъдрецът, ужасен и отчаян.

Той почнал тъжно да възклицава, да стене и да се вайка, от което Настрадин Ходжа заключил, че е постигнал пълен успех в намерението си.

Воят през това време се преместил към портите на двореца, където един след друг се скривали пребитите и премазани заптии, изпогубили оръжието си. Пазарът шумял, вълнувал се, но вече по-тихо от преди.

— В Багдад! — възклицавал със стон мъдрецът. — Обратно в Багдад!

— Но тебе ще те заловят на градските порти — възразил Настрадин Ходжа.

— О, нещастие! О, страшна беда! Аллах вижда, че съм невинен; никога и никому не съм давал такава дръзка, такава нечестива клетва! Враговете са ме наклеветили пред емира! Помогни ми, добри мюсюлманино!

Настрадин Ходжа това и чакал, защото не искал пръв да, предлага на мъдреца своята помощ, за да не събуди у него подозрения.

— Да ти помогна ли? — рекъл той. — С какво мога да ти помогна, да не говорим пък че и аз, като предан и верен роб на моя господар, съм длъжен незабавно да те предам в ръцете на стражата.

Хълцайки и треперейки, мъдрецът устремил умолителен поглед към Настрадин Ходжа.

— Но ти казваш, че са те наклеветили лоши хора — побързал да го успокои Настрадин Ходжа. — Вярвам ти, защото си на такава преклонна възраст, когато няма какво да правиш в харема.

— Така е! — възкликнал старецът. — Но съществува ли за мене път към спасението?

— Съществува — отговорил Настрадин Ходжа, завел стареца в тъмната задна одая на чайханата и там му дал вързопа с женски дрехи. — Аз купих това днес за жена ми и ако искаш, мога да ти го дам срещу твоя халат и чалмата ти. Под женското покривало ще се скриеш от шпионите и стражарите.

Старецът с възторг и благодарност грабнал женските дрехи и ги навлякъл. Настрадин Ходжа надянал неговия бял халат, турил на главата си чалмата му с подвит край, препасал се с широкия му пояс, обсипан с изображения на звезди. Старецът предлагал да размени и камилата си срещу магарето, но Настрадин Ходжа не пожелал да се раздели с верния си приятел.

Накрая той помогнал на стареца да се качи на камилата:

— Да те пази аллах, о, мъдрецо! Само не забравяй, че с всички трябва да говориш с тънък глас като жена.

Старецът подкарал камилата в едър тръс.

Очите на Настрадин Ходжа сияели: Пътят към двореца бил отворен!…

След като се убедил, че боят на мегдана утихва, сияйният емир решил да влезе в голямата зала при придворните. Той придал на лицето си скръбен, но спокоен израз, за да не дръзне някой да си помисли, че страхът е намерил достъп до царственото му сърце.

Той влязъл и придворните замрели, затреперили при мисълта да не би емирът по очите или лицата им да отгатне, че те знаят истинските му чувства.

Емирът мълчал и придворните мълчали; царяло страшно мълчание.

Най-сетне емирът го нарушил:

— Какво ще ни кажете и какво ще ни посъветвате? Не за първи път вече ви питам за това!