Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

В караулното помещение било мръсно, прашно, зловонно и димно. Стражарите седели на едно протрито кече, което служело за гнездо на бълхите, и като се почесвали, мечтаели за залавянето на Настрадин Ходжа.

— Три хиляди танга! — казвали си те. — Помисли само: три хиляди танга и длъжността главен шпионин!

— И хем някому ще се падне този късмет!

— Ах, да се паднеше на мене! — въздъхнал един ленив дебел стражар, най-глупавият от всички, когото не пъдели от служба досега само защото се научил да гълта сурови яйца, без да повреди черупката им, с което развличал понякога светлия емир и получавал от него малки подаяния, но затова пък по-късно изпитвал жестоки болки.

Сипаничавият шпионин се втурнал в караулното като вихрушка:

— Той е тук! Настрадин Ходжа е на пазара! Преоблечен е като жена!

Стражарите грабнали тичешком оръжието си, спуснали се към портата.

Сипаничавият шпионин тичал след тях и викал:

— Наградата е моя! Чувате ли! Аз пръв го видях! Наградата е моя!

Щом видял заптиите, народът се пръснал. Започнала блъсканица. Смут обхванал пазара. Заптиите се врязали внезапно в навалицата, най-усърдният от тях, който тичал отпред, уловил някаква жена и й смъкнал яшмака, като открил пред всички лицето й.

Жената се разпищяла, отдалеч й отговорил също тъй пронизителен женски вик, ето че закрещяла, изскубвайки се от ръцете на заптиите, трета жена, четвърта, пета… След две минути целият пазар се изпълнил с женски писък, викове, вопли и ридания.

Тълпата замряла, смаяна, вцепенена. Такова кощунство още никога не се било случвало в Бухара. Мнозина побелели, други почервенели от негодувание: нито едно сърце не било спокойно в тази минута. Заптиите продължавали да безчинствуват, хващали жени, удряли ги, блъскали ги, биели ги, смъквали им дрехите.

— Спасете ни! Спасете ни! — викали жените.

Над тълпата страховито се издигнал гласът на ковача Юсуф:

— Мюсюлмани! Какво гледате? Не стига ли, че заптиите ни обират, та сега и жените ни позорят посред бял ден!

— Спасете ни! Спасете ни! — викали жените. Тълпата загълчала, разшавала се. Някакъв водоносец чул гласа на жена си, спуснал се към нея, заптиите го отблъснали, но на помощ му се притекли двама тъкачи и трима медникари и отблъснали заптиите. Завързала се битка.

Тя се разраствала стремително. Заптиите размахвали саби, а върху тях от всички страни летели стомни, подноси, делви, чайници, подкови, цепеници; стражарите не успявали да ги избягнат. Битката обхванала целия пазар.

През това време емирът сладко си почивал в двореца. Изведнъж той скочил, изтичал до прозореца, отворил го и в ужас го хлопнал пак. Дотичал Бахтияр — блед, с треперещи устни.

— Какво е това? — бъбрел емирът. — Какво става на мегдана? Къде са топовете? Къде е Арсланбег?

Втурнал се Арсланбег, паднал по очи:

— Нека повелителят заповяда да ми отсекат главата!

— Какво има?! Какво става на мегдана?! Арсланбег отговорил, както си бил на пода:

— О, господарю, подобен на слънцето, който затъмняваш…

— Стига! — яростно тропнал с крак емирът. — Ще се доизкажеш после! Какво става на мегдана?

— Настрадин Ходжа!… Той се преоблякъл като жена. Всичко е заради него, заради Настрадин Ходжа! Заповядай, повелителю, да ми отрежат главата!

Но до това ли му било сега на емира?

Тоя ден Настрадин Ходжа пестял всяка минута от времето си. Затова не искал да се бави и след като изкривил пътем челюстта на един заптия, разбил зъбите на друг и сплескал като мекица носа на трети, благополучно се върнал в чайханата на приятеля си Али. Тук, в задната одая, той свалил женската дреха, увенчал главата си с цветна бадахшанска чалма, прикачил си лъжлива брада и в такъв вид седнал на най-високото място в чайханата, откъдето можел удобно да наблюдава битката.

Заптиите, притиснати от всички страни от народа, се съпротивлявали яростно. Завързало се сбиване до самата чайхана, пред краката на Настрадин Ходжа; той не се стърпял и излял върху един заптия чайника си, и то толкова ловко, че всичката вряла вода попаднала във врата му — той бил ленивият и дебел гълтач на яйца. Заптията завил, строполил се по гръб, като размахвал ръце и крака. Без дори да го погледне, Настрадин Ходжа отново потънал в размисли.

По едно време чул старчески дрезгав глас: — Пуснете ме! Пуснете ме! В името на аллаха, какво става тук?

Недалеч от чайханата, сред най-гъстата навалица на биещите се, седял на камила един старец с гърбав нос и побеляла брада, наглед и по облекло арабин, краят на чалмата му бил подвит, което свидетелствувало за неговата ученост. Изплашен до смърт, той се притискал до гърба на камилата, а наоколо кипяла битката, някой теглел за крака стареца от камилата и не го пускал, макар че старецът се дърпал бясно, като се мъчел да се освободи. Наоколо крещели, пъшкали и свирепо виели биещите се.