Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Когато главният евнух видял Гюлджан, той отстъпил, поразен от красотата и.

— Тя наистина е прекрасна! — възкликнал той с тънък глас. — Водете я при емира, махнете я от очите ми! — Той тръгнал с бързи крачки назад, като си блъскал главата в стените, силно скърцал със зъби и възклицавал: — О, колко ми е тежко, колко съм злочест!

— Това е благоприятен признак — рекли стариците. — Значи нашият повелител ще бъде доволен.

Повели клетата безмълвна Гюлджан към дворцовата градина.

Емирът станал, приближил до нея, повдигнал яшмака й.

Всички везири, сановници и мъдреци закрили очи с ръкавите на халатите си.

Емирът дълго не можал да откъсне очи от прекрасното й лице.

— Лихварят не ни излъга! — рекъл той високо. — Да му се даде награда, три пъти по-голяма от обещаната!

Отвели Гюлджан. Емирът явно се развеселил.

— Той забрави грижите, развесели се. Славеят на сърцето му се наведе над розите на лицето й! — шепнели придворните. — Утре сутринта той ще бъде още по-весел! Слава на аллаха, бурята мина над нас, без да ни порази нито с гръм, нито с мълния.

Придворните поети одързостени излезли напред и поред започнали да възхваляват емира, като сравнявали в стихове лицето му с пълна луна, снагата му — със строен кипарис, а царствуването му — с пълнолуние. Царят на поетите най-сетне намерил случай да каже уж в порив на вдъхновение стиховете, които от вчера заранта висели на крайчеца на езика му.

Емирът му хвърлил шепа дребни монети. И царят на поетите, пълзейки по килима, ги събирал, като не забравил да долепи устни до чехъла на емира.

Милостиво усмихнат, емирът рекъл:

— Сега и на нас ни дойдоха на ум стихове:

Всички поети изпопадали на колене, като викали: „О, велики! Ти засенчи самия Рудаки!“ — а някои лежали ничком на килима, уж изпаднали в безсъзнание.

В залата влезли танцувачките, след тях — шутовете, фокусниците, факирите и емирът възнаградил щедро всички.

— Съжалявам само — рекъл той, — че не мога да заповядвам на слънцето, инак щях да му заповядам днес да залезе по-скоро.

Придворните отвърнали с раболепен смях.

Пазарът бръмчал и шумял, търговията била в разгара си, народът продавал, купувал и разменял, а слънцето се издигало все по-високо и пропъждало хората в гъстата, миризлива сянка на покритите чаршии. През кръглите прозорци на тръстиковите покриви падали отвесно ярките лъчи на пладнето, издигали се димно-прашни прозрачни стълбове, в тяхното сияние блестяла сърмата, лъщяла гладката коприна и с мек затаен пламък светело кадифето; навсякъде святкали, припламвали чалми, халати, боядисани бради; излъсканата мед ослепявала очите, с нея се състезавало и я побеждавало с чистия си блясък благородното злато, разсипано на кожени килимчета пред сарафите.

Настрадин Ходжа спрял магарето си пред същата оная чайхана, от сондурмата на която преди месец той се обърнал към жителите на Бухара с призив да спасят от милостта на емира грънчаря Нияз. Малко време минало оттогава, но Настрадин Ходжа успял да се сприятели с нейния тантурест съдържател Али, човек откровен и честен, та можел да му се довери.

Като издебнал сгодна минута, Настрадин Ходжа извикал:

— Али!

Съдържателят на чайханата се обърнал, по лицето му се изписало недоумение: гласът, който го повикал, бил мъжки, а пред себе си той виждал жена.

— Аз съм, Али! — рекъл Настрадин Ходжа, без да повдига яшмака. — Позна ли ме? И в името на аллаха, не пули очи — мигар забрави за шпионите?

Али се обърнал и го въвел в задната тъмна одая, дето се пазели дървата и резервните чайници. Тук било влажно, прохладно, шумът на пазара се чувал глухо.

— Али, вземи магарето ми — рекъл Настрадин Ходжа. — Храни го и го дръж винаги готово! То може да ми потрябва всяка минута. И никому не казвай нито дума за мене.

— Но защо си се преоблякъл като жена, Настрадин Ходжа? — попитал съдържателят, като притварял по-плътно вратата. — За къде си се запътил?

— Отивам в двореца.

— Ти си полудял! — възкликнал съдържателят. — Искаш сам да сложиш главата си право в устата на тигъра!

— Така трябва, Али. Скоро ще научиш защо. И хайде да се простим за всеки случай — аз отивам на опасна работа.

Те се прегърнали силно, от очите на добрия съдържател бликнали сълзи и се търкулнали по кръглите му червени бузи. Той изпроводил Настрадин Ходжа и като сподавял тежките си въздишки, от които коремът му се люлеел, излязъл при гостите.