Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Защо, защо ме задържа! — провикнал се Настрадин Ходжа. — Мигар не беше по-добре да лежа сега мъртъв?!

— Да вдигнеш ръка срещу лъв и юмрук срещу меч не е работа на разумен човек — сурово отговорил ковачът. — Аз следях тия заптии още от пазара и успях овреме да предотвратя безразсъдната ти постъпка. Ти не бива да умираш заради нея, а да се бориш и да я спасиш, това е по-достойно, макар и много по-мъчно. И не губи време за тъжни размисли, върви и действувай. Те имат саби, щитове и копия, но тебе аллах те е снабдил с могъщо оръжие — остър ум и хитрост, по които никой не може да се сравнява с тебе.

Така говорел той; думите му били мъжествени и твърди като желязото, което ковял цял живот. Трепналото сърце на Настрадин Ходжа се закалило като желязо от тези думи.

— Сполай ти, ковачо! — рекъл той. — Не съм преживявал по-тежки минути от тези, но недостойно е за мене да изпадам в отчаяние. Отивам си, ковачо, и ти обещавам, че с оръжието, което имам, ще действувам доблестно!

Той прекрачил из храстите на пътя. И в същото време от най-близката къща на пътя излязъл лихварят, който се позабавил, за да напомни на един от грънчарите за срока на дълга му.

Едва не се сблъскали. Лихварят побледнял, тозчас се шмугнал назад, затръшнал вратата и я залостил.

— Джафаре, тежко ти, о, рожбо на ехидна! — рекъл Настрадин Ходжа. — Аз всичко видях, всичко чух, всичко знам!

Настъпила минута мълчание, после гласът на лихваря отговорил:

— Вишната не се падна на чакала. Но не се падна и на сокола. Лъвът завладя вишната!

— Ще видим! — рекъл Настрадин Ходжа. — А ти, Джафаре, запомни ми думата: аз те измъкнах от водата, но, кълна се, аз ще те удавя в същото езеро, тиня ще облепи гнусното ти тяло, водорасли ще те задушат!

Без да дочака отговор, той тръгнал по-нататък. Отминал къщата на Нияз, защото се страхувал, че лихварят може да го види и после да направи донос срещу стареца; обиколил улицата и като се убедил, че никой не го следи, бързо изтичал през обраслия с бурен пущинак и се върнал в дома на Нияз през оградата.

Старецът лежал ничком на земята. До него мъждиво блещукала купчината сребърни пари, оставени от Арсланбег. Старецът вдигнал към Настрадин Ходжа лице, обляно в сълзи, изпоцапано с прах; устните му били изкривени, той искал да каже нещо и не можел да го каже, а когато погледът му се спрял на кърпата, изпусната от дъщеря му, почнал да удря побелялата си глава в твърдата земя и да скубе брадата си.

Настрадин Ходжа доста се измъчил с него; най-сетне го турил да седне на пейката.

— Слушай, приятелю! — рекъл той. — Ти не си сам в скръбта си. Знаеш ли, че аз я обичах и тя мене също? И знаеш ли, че си дадохме дума да се оженим и само чакахме случай да намеря много пари, за да хи платя богат откуп?

— За какво ми е откуп? — отговорил, ридаейки, старецът. — Мигар бих се осмелил да противореча в нещо на моята гълъбица? Но късно е да говорим за това, всичко е загубено, тя е вече в харема и довечера емирът ще я обезчести!… О, мъка, о, позор! — извикал той. — Аз ще отида в двореца и ще падна в нозете му, ще го моля, ще ридая и крещя, и ако сърцето в гърдите му не е от камък…

Олюлявайки се, той тръгнал с несигурни крачки към портата.

— Спри! — рекъл Настрадин Ходжа. — Ти забрави, че емирите са създадени по-другояче от останалите хора: те изобщо нямат сърце и е безполезно да ги молиш. От тях може само да се отнеме и аз, Настрадин Ходжа — чуваш ли, приятелю!, — ще отнема Гюлджан от него!

— Той е могъщ, има хиляди войници, хиляди стражари и хиляди шпиони! Какво можеш да му сториш ти?

— Още не знам какво ще направя. Само едно знам: той няма да влезе при нея днес! Не ще влезе при нея и утре. Не ще влезе при нея и вдругиден! И никога няма да влезе при нея да я обезчести — това е истина, както е истина и че навсякъде от Бухара до Багдад ме наричат Настрадин Ходжа! Пресуши сълзите си, стари приятелю, не ридай над ухото ми и не ми пречи да мисля!

Настрадин Ходжа не мислил дълго.

— Стари приятелю, къде пазиш дрехите на покойната си жена?

— Там са, в раклата.

Настрадин Ходжа взел ключа, влязъл в къщата и скоро излязъл оттам, преоблечен като жена. Яшмакът, гъсто изплетен от черни конски косми, скривал лицето му.

— Чакай ме, приятелю, и нищо не предприемай сам.

Той извел от обора магарето си, оседлал го и за дълго време напуснал къщата на Нияз.

Преди да въведе Гюлджан в дворцовата градина при емира, Арсланбег извикал от харема стариците и им заповядал да приготвят Гюлджан, та погледът на емира да се наслади от съзерцанието на съвършенствата й. Стариците незабавно се заловили за обичайната си работа; те измили с топла вода разплаканото лице на Гюлджан, преоблекли я в лека коприна, почернили веждите й, начервили бузите й, облели косите й с розово масло, боядисали в червен цвят ноктите й. След това повикали от харема негово велико целомъдрие главния евнух, човека, който на времето се славел с разпътството си из цяла Бухара, а по-късно заради знанията и опита му го повикали на емирска служба, бил скопен от придворния лекар и поставен на една от най-високите длъжности в държавата. Негово задължение било денонощно да следи сто и шейсетте наложници на емира, за да имат те винаги съблазнителен вид и да събуждат страстта на емира. Тези задължения ставали от година на година все по-тежки, защото емирът все повече се пресищал, а силите му намалявали. И главният евнух трябвало неведнъж сутрин да получава вместо награда десетина камшика, което впрочем не било за него най-тежкото наказание, защото колчем приготвял прекрасните наложници за срещите им с емира, изтърпявал несравнено по-големи мъчения, напълно сходни с онези, които очакват разпътниците в ада, където споменатите разпътници са осъдени да се намират през цялото време между голи хурии, също приковани с железни синджири за стълбове.