Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Ти си глупав — високомерно рекъл лихварят. — Не виждам смисъл в твоята приказка.

— Дълбокият смисъл не се познава отведнъж — отговорил му Настрадин Ходжа.

Вишната висяла зад ухото му, дръжчицата й била втикната под тюбетейката.

Пътят свърнал встрани. Зад завоя седели на два камъка грънчарят и дъщеря му.

Грънчарят станал: очите му, в които все още светела надежда, угаснали. Той решил, че чужденецът не е успял да намери пари. Гюлджан се извърнала с кратък стон.

— Татко, загубени сме! — рекла тя и в гласа й имало толкова страдание, че дори камъкът би отронил сълза, но сърцето на лихваря било по-кораво от кой да е камък. Нищо освен злобно тържество и сластолюбие не изразявало лицето му, когато рекъл:

— Грънчарю, времето изтече. Отсега ти си мой роб, а дъщеря ти — робиня и наложница.

Искало му се да ужили и унижи и Настрадин Ходжа, затова властно, по господарски открил лицето на девойката.

— Погледни, не е ли прекрасна? Днес ще спя с нея. Кажи сега кой кому трябва да завижда?

— Тя наистина е прекрасна — рекъл Настрадин Ходжа. — Но имаш ли ти разписка от грънчаря?

— Разбира се. Та могат ли да се водят парични дела без разписки: нали всички хора са мошеници и крадци. Ето разписката, тук е означен и дългът, и срокът на изплащането. Грънчарят отпечата отдолу пръста си.

Той подал разписката на Настрадин Ходжа.

— Разписката е редовна — потвърдил Настрадин Ходжа. — Тогава вземи си парите по тази разписка. Спрете за една минута, почтени! Бъдете свидетели — добавил той, като се обърнал към хората, които минавали покрай тях по пътя.

Той скъсал разписката на две, после още на четири, на две и хвърлил парчетата по вятъра. След това развързал пояса си и върнал на лихваря всички пари, които току-що получил от него.

Грънчарят и дъщеря му се вкаменили от изненада и щастие, а лихварят — от злоба. Свидетелите си намигали, радвали се на позора на омразния лихвар.

Настрадин Ходжа взел вишната, пуснал я в устата си и като смигнал на лихваря, шумно мляснал с устни.

По уродливото тяло на лихваря преминала бавна тръпка, ръцете му се сгърчили, едничкото му око се въртяло злобно, гърбицата му затреперила.

Грънчарят и Гюлджан замолили Настрадин Ходжа:

— О, минувачо, кажи ни името си, за да знаем за кого да се молим!

— Да! — пригласял им лихварят, като пръскал слюнка. — Кажи името си, за да знам кого да проклинам!…

Лицето на Настрадин Ходжа светело, той отговорил със звънлив и твърд глас:

— В Багдад и Техеран, в Стамбул и Бухара — навсякъде ме наричат само с едно име: Настрадин Ходжа!

Лихварят отскочил, побелял от ярост:

— Настрадин Ходжа!

И ужасен побягнал, като бутал в гърба своя хамалин. Всички останали поздравявали виком:

— Настрадин Ходжа! Настрадин Ходжа!

Очите на Гюлджан сияели под яшмака, грънчарят все още не можел да дойде на себе си й да повярва в спасението — той бъбрел нещо, смутена разперил ръце.

Емирският съд продължавал. Палачите се сменили няколко пъти. Редицата на тия, които очаквали да бъдат бити, се увеличавала. Двама осъдени се гърчели на колове, един лежал обезглавен на потъмнялата от кръв земя. Но стоновете и виковете не достигали до слуха на дремещия емир, заглушавани от хората на придворните ласкатели, пресипнали от усърдие. В похвалите си те не забравяли и великия везир, и другите министри, и Арсланбег, и мухобиеца, и наргилджията, като с право смятали, че за всеки случай трябва да угаждат на всички: на едни — за да получат полза за себе си, на други — за да не си причинят вреда.

Арсланбег отдавна се вслушвал с безпокойство в странната гълчава, която долитала отдалеч.

Той повикал двама от най-изкусните си и опитни шпиони:

— Вървете и разузнайте защо се вълнува народът. Върнете се веднага.

Шпионите тръгнали, единият — облечен с просяшки дрехи, вторият — с дрехи на странствуващ дервиш.

Но преди да се върнат шпионите, дотичал, като се препъвал и замотавал в пешовете на халата си, бледият лихвар.

— Какво се е случило, почтени Джафар? — попитал Арсланбег и лицето му се променило.

— Нещастие! — отговорил с треперещи устни лихварят. — О, достопочтени Арсланбег, случи се голямо нещастие. В нашия град се появи Настрадин Ходжа. Току-що го видях и говорих с него.

Очите на Арсланбег изскочили от орбитите си и застинали. Като огъвал с тежината си стъпалата, той изтичал на дъсчената площадка, навел се над ухото на дремещия емир.