Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Съседите се радвали и казвали за стареца:

— Най-сетне на Нияз му провървя и той се прости със сиромашията, дай боже, завинаги!

— Казват, че наел един работник да му помага. И че тоя работник бил необикновено изкусен в грънчарския занаят. Та веднъж нарочно се отбих у Нияз, за да погледам помощника му. Ала едва затворих портата след себе си, и тоя помощник стана, отиде си и не се показа вече.

— Старецът крие помощника си. Сигурно се бои да не би някой от нас да примами при себе си тоя изкусен майстор. Ама че чудак! Мигар ние, грънчарите, нямаме никаква съвест и ще се осмелим да посегнем на благополучието на стареца, който най-сетне е намерил късмета си!

С това съседите свършвали разговора си и, разбира се, на никой и през ум не му минавало, че помощник на стария Нияз е самият Настрадин Ходжа. Всички били твърдо уверени, че Настрадин Ходжа отдавна вече не е в Бухара; той сам пуснал тоя слух, за да заблуди шпионите и да намали тяхното усърдие при търсенето му. И постигнал целта си: след десет дни допълнителните караули били махнати от всички градски порти и нощните патрули вече не безпокоели жителите на Бухара с блясъка на факлите и звъна на оръжието си.

Един ден старият Нияз дълго пъшкал и се притеснявал, докато най-сетне казал на Настрадин Ходжа:

— Ти ме спаси от робство, Настрадин Ходжа, а дъщеря ми от безчестие. Ти работиш с мене и правиш десет пъти повече. Ето триста и петдесет танга чист доход, който спечелих от търговията с грънци, откакто ти започна да ми помагаш. Вземи тия пари, те са твои по право.

Настрадин Ходжа спрял колелото и учудено се вгледал в стареца.

— Ти сигурно си се разболял, почтени Нияз! Говориш някакви неразбираеми неща. Тук господар си ти, а аз съм твой работник и ако ми дадеш една десета част от доходите, трийсет и пет танга, ще бъда предоволен.

Той взел протритата кесия на Нияз, отброил трийсет и пет танга и ги сложил в джоба си, а останалото върнал на стареца. Но старецът се заинатил и не искал да ги вземе:

— Не бива така, Настрадин Ходжа! Тези пари се падат на тебе! И ако не искаш да вземеш всичко, вземи поне половината.

Настрадин Ходжа се разсърдил:

— Прибери кесията си, почтени Нияз, и не нарушавай, моля ти се, реда на земята! Какво ще стане, ако всички господари почнат да делят своите доходи с работниците си? Тогава на земята няма да има нито господари, нито работници, нито богати, нито бедни, нито стражари, нито емири. Помисли сам: мигар аллах ще понесе такова нарушение на реда? Вземи кесията си и я скрий някъде по-надалеч, инак с безумните си постъпки може да навлечеш на хората гнева на аллаха и по тоя начин да погубиш целия човешки род на земята!

При тези думи Настрадин Ходжа пак завъртял с крак плоското грънчарско колело.

— Чудно гърне ще излезе! — казал той, като пляскал с длан по мократа глина. — Звънливо като главата на нашия емир! Ще трябва да отнесем това гърне в двореца: нека се пази там за случай, че отсекат главата емира.

— Гледай, Настрадин Ходжа, на теб самия да не ти отсекат някой ден главата за такива думи.

— Ехе! Мислиш ли, че е много лесно да се отсече главата на Настрадин Ходжа?

Зад гърба на Нияз в зеленината на асмата се показало засмяното лице на Гюлджан. Настрадин Ходжа прекъснал песента и започнал да си разменя с Гюлджан весели, тайнствени знаци.

— Къде гледаш? Какво видя там? — попитал Нияз.

— Виждам една райска птица, по-хубава от която няма в света!

Старецът се обърнал с пъшкане, но Гюлджан вече се била скрила в зеленината и само сребристият й смях долитал отдалеч. Старецът дълго примижавал с късогледите си очи и ги затулял с длан от яркото слънце, но не видял нищо освен, едно врабче, което скачало по пръчките.

— Опомни се, Настрадин Ходжа! Къде си видял райска птица? Та това е обикновено врабче!