Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Емирът изведнъж подскочил на трона си така високо, като че го мушнали с шило малко по-долу от гърба.

— Лъжеш! — извикал той и лицето му се изкривило от страх и ярост. — Това не може да бъде! Багдадският халиф неотдавна ми писа, че му отсякъл главата! Турският султан писа, че го побил на кол! Иранският шах собственоръчно ми извести, че го обесил. Тиванският хан още миналата година високо пред всички заяви, че му одрал кожата. Та нима е възможно той да се е изплъзнал невредим от ръцете на четирима владетели, тоя проклет Настрадин Ходжа!

Везирите и сановниците пребледнели, щом чули името на Настрадин Ходжа. Мухобиецът трепнал и изпуснал ветрилото си, наргилджията се задавил от пушека и се закашлял; ласкателните езици на поетите се залепили сухи за зъбите им от страх.

— Той е тук! — повторил Арсланбег.

— Лъжеш! — извикал емирът и с царствена длан залепил на Арсланбег тежка плесница. — Лъжеш! А ако наистина е тук, как е могъл да проникне в Бухара и за какво я бива цялата твоя стража! Значи той е предизвикал на пазара тая тревога снощи! Той е искал да разбунтува народа срещу мене, а ти си спал и нищо не си чул!

И емирът заледил на Арсланбег втора плесница.

Арсланбег се поклонил ниско и шумно целунал ръката на емира, както била вдигната.

— О, повелителю, той е тук, в Бухара. Мигар не чуваш?

Далечният шум се усилвал и нараствал подобно приближаващо земетресение и ето, тълпата около съдилището, обхваната от общото вълнение, също се разшумяла, отначало неясно и глухо, а после все по-високо, по-силно и емирът почувствувал неустойчивото люлеене на дъсчената площадка и на своя позлатен трон. А в тази минута от общата непрекъсната врява, която вече преминавала в мощен рев, изведнъж изплувал и се повторил, и отекнал многократно по всички краища викът:

— Настрадин Ходжа!

— Настрадин Ходжа!

Стражата се спуснала с димящи фитили към топовете. Лицето на емира се изкривило от вълнение.

— Свършвайте! — извикал той. — Към двореца! Той повдигнал полите на сърмения си халат и се втурнал към двореца; подир него, препъвайки се, тичали слугите с празната носилка на рамене. И обзети от смут, тичали, като се блъскали и се изпреварвали, губели чехлите си и не се спирали да ги вземат, везири, палачи, музиканти, стражари, мухобиецът и наргилджията. Само слоновете минавали с предишната си важност и мудност, защото макар и да се числели към свитата на емира, нямали никакви причини да се страхуват от народа. Тежките, оковани с мед порти на двореца се затворили, след като пуснали емира и свитата му.

А пазарният мегдан, залят от народ, ехтял, шумял и се вълнувал, като повтарял отново и отново името на Настрадин Ходжа.

От незапомнени времена бухарските грънчари се заселвали край източната порта около голямата глинена могила — и не биха могли да изберат по-добро място: глината била тук наблизо, а аръкът, който течал покрай градската стена, ги снабдявал в изобилие с вода. Дедите, прадедите и прапрадедите на грънчарите били сринали могилата вече до половината: от глината строели къщите си; от глината правели гърнета и в глината лягали, изпращани от тъжните ридания на роднините си; и после, подир много години, сигурно неведнъж се случвало някой грънчар, след като изработвал гърне или делва, изсушавал ги на слънцето; изпичал ги на огъня, да се чуди на небивалия по силата и чистотата си звън на гърнето, без да подозира, че някой далечен праотец в грижите си за благосъстоянието на своя потомък и за леката продажба на стоката му е облагородил глината с частица от своя прах и я е накарал да звъни като чисто сребро.

Тук се намирала и къщата на грънчаря Нияз — над самия арък, в сянката на могъщи стари брястове; шумолели от вятъра листата, шуртяла водата и от сутрин до вечер в мъничката градинка се чували песните на прекрасната Гюлджан.

Настрадин Ходжа отказал да се настани в къщата на Нияз.

— Може да ме хванат в къщата ти, Нияз. Аз ще нощувам наблизо, намерих си тук едно безопасно място. А през деня ще идвам и ще ти помагам в работата.

Така и направил: всяка сутрин, преди да изгрее слънцето, идвал при Нияз и сядал заедно със стареца пред грънчарското колело. Нямало в света занаят, който Настрадин Ходжа да не знае; грънчарския занаят лък познавал отлично; неговите гърнета били звънливи, гладки и притежавали способността да запазват водата ледена дори в най-силния пек. По-рано старецът, който през последните години чувствувал, че очите все по-често му изменят, едва успявал да направи пет-шест гърнета на ден, а сега покрай оградата съхнели на припек дълги редици — трийсет, четирийсет, а често и петдесет гърнета и делви. В пазарните дни старецът се връщал с пълна кесия, вечер от неговата къща по цялата улица се разнасял мирис на пилаф с месо.