Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Емирът си запушил ушите. Заптиите се спуснали сред навалицата. Ала Настрадин Ходжа бил вече далеко. Той дърпал съпротивяващото се магаре и високо го ругаел:

— На какво се радваш, проклето магаре? Мигар не можеш по-тихо да възхваляваш милосърдието и мъдростта на емира? Или може би се надяваш да получиш за усърдието си длъжността главен придворен ласкател?

Тълпата посрещала думите му с гръмовит смях, разстъпвала се пред него и пак се сключвала пред заптиите, които не успели да настигнат Настрадин Ходжа, да го подложат под камшиците и да му отнемат магарето за емирската хазна заради дръзкото смущение на спокойствието.

— Ето, съдът завърши и сега моята власт над вас е безгранична — рекъл лихварят Джафар на грънчаря Нияз и на дъщеря му Гюлджан, когато след обявяването на присъдата тримата напуснали мястото на съда. — Хубавице, откак случайно те видях, изгубих сън и спокойствие. Покажи ми лицето си. Днес точно след час ще влезеш в къщата ми. И ако бъдеш благосклонна към мене, ще дам на баща ти лека работа и добра храна; а ако упорствуваш, тогава, кълна се в светлината на очите си, ще го храня със суров боб, ще го Карам да мъкне камъни и ще го продам на тиванците, чието жестоко отношение към робите е общоизвестно. Не упорствувай, покажи ми лицето си, о, прекрасна Гюлджан!

Със сладострастни, извити като кука пръсти той повдигнал покривалото й. Тя гневно отблъснала ръката му. Лицето на Гюлджан останало открито за миг, но и мигът бил достатъчен, за да успее да го зърне Настрадин Ходжа, който минавал покрай тях с магарето си. И красотата на девойката била толкова чудна и необикновена, че Настрадин Ходжа едва не припаднал: светът помръкнал пред очите му, сърцето му спряло да бие, той пребледнял, люшнал се на седлото и занемял, закрил очи с длан. Любовта го поразила в миг като мълния.

Минало доста време, преди той да се опомни.

— И тази куца, гърбава, крива маймуна се осмелява да посегне на такава небивала още в света красота! — възкликнал той. — Защо, защо го измъкнах вчера от водата! Ето, моят подвиг вече се обърна срещу мене! Но ще видим, ще видим, мръсни лихварю! Ти още не си господар на грънчаря и дъщеря му, те имат още цял час отсрочка, а Настрадин Ходжа за един час може да направи толкова, колкото друг човек няма да направи за година!

През това време лихварят, като извадил от чантата си дървен слънчев часовник, отбелязал времето.

— Чакай ме тук, грънчарю, под това дърво. Ще се върна след час и не се опитвай да се скриеш, защото все едно, аз ще те намеря дори на морското дъно й ще постъпя с тебе като с избягал роб. А ти, прекрасна Гюлджан, помисли над думите ми: от твоята благодарност сега зависи съдбата на баща ти.

И с тържествуваща усмивка на отвратителната си мутра той се запътил към златарската чаршия да купи накити за новата си наложница.

Грънчарят, прегърбен от мъка, и дъщеря му останали в сянката на крайпътното дърво. Приближил се Настрадин Ходжа:

— Грънчарю, чух присъдата. Сполетяло те е нещастие, но може би ще съумея да ти помогна?

— Не, добри човече — отговорил отчаяно грънчарят. — По кръпките ти виждам, че не притежаваш богатство. А аз трябва да намеря цели четиристотин танга! Нямам такива богати познати, всичките ми приятели са бедни, разорени от данъци и налози.

— И аз нямам богати приятели в Бухара, но все пак ще се опитам да намеря пари — прекъснал го Настрадин Ходжа.

— Да намериш за един час четиристотин танга! — старецът с горчива усмивка поклатил побелялата си глава. — Сигурно ми се подиграваш, минувачо! В подобна работа би могъл да постигне успех може би само Настрадин Ходжа.

— О, минувачо, спаси ни, спаси ни! — възкликнала Гюлджан, като прегръщала баща си. Настрадин Ходжа я погледнал и видял, че китките на ръцете и са съвършени; тя му отговорила с продължителен поглед, той уловил през яшмака влажния блясък на очите й, изпълнени с молба и надежда. Кръвта му кипнала, пробягал като огън по жилите му, любовта му се усилила многократно. Той рекъл на грънчаря:

— Седни тук, старче, и ме чакай и нека бъда най-презреният й последният сред хората, ако до пристигането на лихваря не намеря четиристотин танга!

Метнал се на магарето и изчезнал в пазарната навалица…

На мегдана било много по-тихо и по-просторно, отколкото сутринта, в часовете на пазарната треска, когато всички тичали, крещели, бързали от страх да не изпуснат късмета си. Наближавало пладне и народът, спасявайки се от жегата, се пръсвал по чайханите, за да пресметне на спокойствие своите печалби и загуби. Слънцето заливало мегдана с гореща светлина, сенките били къси, резки, сякаш изсечени в твърдата земя. Навсякъде в засенените места се били приютили просяци, а около тях скачали врабчета, те с весел цвъркот събирали трохи.