Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Братята си отишли, като ридаели високо, дращели лицата си и си посипвали главите с жълтата прах от пътя.

Пред емирския съд застанал ковачът. С груб и мрачен глас той изложил тъжбата си. Великият везир Бахтияр се обърнал към емира:

— Какво ще бъде решението ти, о, повелителю? Емирът спял и хъркал, устата му била полуотворена. Но Бахтияр ни най-малко не се смутил:

— О, господарю! Чета решението по лицето ти? — И тържествено провъзгласил: — В името на милосърдния и милостив аллах повелителят на правоверните й наш господар, емирът, в непрестанната си грижа за своите поданици им оказа велика милост и благоволение, като им даде за изхранване верните стражари от своята емирска служба на това дарува на жителите на Благородна Бухара почетната възможност да възблагодарят своя емир и да му благодарят всекидневно и всекичасно, с каквато чест не е удостоено от управителите си населението на други, граничещи с нашата, държави. Ала ковашката чаршия не се отличи с благочестие сред другите. Дори ковачът Юзуф, забравил страданията отвъд гроба и изплетения от косми мост на грешниците, отвори дръзко устата си да изрази неблагодарност, която се и осмели да поднесе пред нозете на нашия повелител и господар, пресветлия емир, който затъмнява с блясъка си самото слънце. Като обсъди това, нашият пресветъл емир благоволи да отсъди: дарува ковача Юсуф с двеста камшика, за да му внуши думи на покаяние, без които напразно ще трябва да чака да се отворят пред него райските порти. На цялата ковашка чаршия пресветлият емир отново оказва снизхождение и милост и повелява да й се дадат още двайсет стражари за изхранване, за да не лиши ковачите от радостната възможност да възхваляват всекидневно и всекичасно мъдростта и милосърдието му. Такова е решението на емира, да продължи аллах дните му за благото на всички верноподаници.

Целият хор от придворни ласкатели отново се разшавал и загълчал на разни гласове, като прославял емира. През това време стражата хванала ковача Юсуф и го помъкнала към лобното място, дето джелатите с отвратителни кръвожадни усмивки претегляли вече в ръцете си тежките камшици.

Ковачът се прострял ничком на рогозката; камшикът свирнал и се спуснал, гърбът на ковача се обагрил с кръв.

Палачите го били така жестоко, че цялата кожа на гърба му цъфнала, разсекли месото до самите кости, но не могли да чуят от ковача не само вопъл, но дори и стон. Когато станал, всички забелязали на устните му черна пяна: за да не вика, докато го биели, той гризял земята.

— Тоя ковач не е от ония, които лесно забравят — рекъл Настрадин Ходжа. — Той сега ще помни до края на дните си емировата милост. Е, какво стоиш, вапцарю? Върви, сега е твой ред.

Вапцарят плюнал и като се огледал, отдалечил се от тълпата.

Великият везир набързо приключил с още няколко дела, при всяко дело той неизменно извличал полза за хазната на емира, с което си умение бил прочут сред останалите сановници.

Палачите работели на лобното място без отдих. Оттам се носели стенания и викове. Великият везир препращал към джелатите все нови и нови грешници и те вече образували дълга редица — старци, жени и дори едно десетгодишно момче, изобличено в дръзко и свободомислещо овлажняване на земята пред емирския дворец. То треперело и плачело, размазвало сълзите по лицето си. Настрадин Ходжа го гледал с жалост и негодувание в сърцето.

— Наистина опасен престъпник е това момче! — разсъждавал на висок глас Настрадин Ходжа. — И човек не може достатъчно да възхвали предвидливостта на емира, че варди трона си от подобни врагове, които са толкова по-опасни, че прикриват с младостта на годините си подозрителната насека на своите мисли. Днес видях и друг един престъпник, по-лош и по-ужасен от тоя. Той — какво мислите? — той беше извършил още по-голямо престъпление пред самата стена на двореца! Всяко наказание би било твърде леко за подобна дързост, освен ако го побият на кол. Боя се само, че колът би преминал през този престъпник, както шиш през пиле, защото той беше навършил едва четири години. Но това, разбира се, както вече казах, не може да служи за оправдание.

Така говорел той, като се стараел да прилича на молла, който произнася проповед; и гласът му, и думите му били благонамерени, но хората, които имали уши, слушали, разбирали и криели в брадите си потайни, недобри усмивки.

Изведнъж Настрадин Ходжа забелязал, че тълпата е оредяла. Мнозина бързо се разотивали, дори се разтичали. „Дали заптиите не се промъкват към мене?“ — обезпокоен си помислил той.